Прекрасна възможност ни бе дадена от мениджмънта на Софийската филхармония да чуем на живо пианиста Евгений Кисин. И до днес в пространството вървят спомените за неговото вундеркинд-детство, за срещата му с Караян. Спомням си и дебюта му с оркестъра на Берлинската филхармония и Караян през 1988 г., когато той свири първия концерт на Чайковски, около 17-годишен. Тогава възторгът бе неимоверен, с пълно основание, защото юношата бе изключително подкупващ с моженето си, с техниката си, с излъчването на вдъхновение, с много приятното си смущение, и, разбира се, преклонение пред стария, болен, но излъчващ могъщество на пулта, маестро, който на следващата година напусна този свят. Оттогава Кисин направи очакваната кариера и, независимо от записите, които бях слушала, от концерта му с Берлинската филхармония, който гледах в дигиталната зала на филхармонията с Марис Янсонс (Лист – първи концерт) и лайв-изпълненията, фиксирани в ЮТюб, исках да го срещна на живо. Рециталът му в зала “България” бе добрата възможност за обхващането на ефекта “Кисин”, за вслушване в същността на зрелия музикант.
Всеки слуша и чува различно. Като се оглеждам във виртуалното пространство, си мисля, че може би не съм разбрала, не съм разгадала гениалните му реализации на всяка едно от пиесите, които изпълни. Беше съставил програма, която би трябвало да разкрие богатите му възможности да се превъплъщава стилово в прочитите си, да озвучава, да тембрира, да играе с клавирния звук според спецификата на творбите, които бе подбрал за София. Подборът бе повече от интересен. Започна със Сонатата, оп. 1 от Берг, завършена през 1908 г. – една творба, която дава великолепни възможности за проява на звуковото въображение. Независимо, че е ранна творба на Берг, в нея е кодиран до голяма степен музикалният език на композитора – с хармоничната неочакваност, със заложената трансцедентност, със специфичния лиризъм, с възможностите за трансформации на звука, които се предлагат на пианиста, с темпоралната гъвкавост. Не случайно ученикът на Берг Теодор Адорно казва: “Който се опитва да разбере музиката на Берг трябва да се концентрира върху единайсетте страници на клавирната му соната.” Прочитът на Кисин проведе формата някак стъпаловидно, на импулси, с което постави на изпитание нейната цялостност. Но това, да кажем, е въпрос на личната му трактовка. Но с беглия поглед в хармоничния език на сонатата, който вече е насочен към атоналния изказ, както и с очевидното безразличие към субстанцията, към възможното й изграждане, тълкуване през звука, не съм съгласна. Кисин може да изсвири текста на тази соната на прима виста; въпросът е да се почувства личното му приближение към енигматичната й същност. Да, нека да е в желаната от него посока, но то, според мен, изобщо не се случи. Сонатата бе изсвирена без никакво усилие да се осъществи звуково, да намери своята интерпретация чрез нюансирано тембриране, по-динамично изграждане, което да я изведе над едната само плоскост в прочита. А тази творба може да отключи по различни начини въображението на артиста със спецификата на музикалното движение, което съдържа невероятно много елементи и детайли и предоставя на изпълнителя богати възможности да избере кои да подчертае, кои да загатне. И това зависи от смисловия подход, от същността на разказа, който не се състоя.
Концертът продължи с Пет пиеси, оп. 2 от Хренников. Тук изборът е доста интересен и мисля, че е добре да се коментира. Да поставиш в програмата си Хренников до Берг е въпрос на гледна точка, на специфичен вкус. В тази подредба има ирония. Хренников беше ентусиазиран борец срещу колегите си от втората виенска школа. Може би Кисин е искал да ни отправи лека провокация. Съгласна съм. Но принципен за мен е въпросът, как се протестира срещу диктатурата на Путин (Кисин е сред активните защитници на Навални) и в същото време се свири Хренников, който е избран от Сталин през 1948 г. да ръководи Съюза на съветските композитори, а преди това с ентусиазъм е подкрепил статията “Сумбур вместо музыки” за операта “Катерина Измайлова” на Шостакович. Изобщо Шостакович е будил у него не особено приятни чувства – малко като съветска интерпретация на сюжета Моцарт-Салиери, колкото и да е преувеличен. За това повече може да се прочете в Мемоарите на Шостакович. И не само там. Хренников бе толкова удобен за всички тенерални секретари на КПСС след Сталин, че остана на този пост до 1991 г. Също не толкова отдавна бе времето, когато Хренников като силно властова фигура се обяви срещу руските авангардисти, когато искаше да прекрати фестивала “Варшавска есен”, но не успя, поради единодушното противодействие на полските си колеги и когато е предизвикал в Будапеща през 1948 г. свалянето от репертоара на операта на “Чудният мандарин” от Барток (по разказ на Дьорд Лигети) и т. н. Това е една от най-ретроградните фигури в музикалния свят на социалистическия лагер. И, както обикновено се случва, далеч не толкова значителен композитор, извън професионалните му умения, придобиването на които, знае се, за музикалното образование в СССР не бе проблем. Там системата на обучение бе много сериозна, въпреки стагнацията. Връщам се към младежките пиеси на Хренников, които не бяха нищо повече от симпатични ескизи, с по-изявена жанрова характеристика, по-скоро полезна инструктивна литература, отколкото значими пиеси за концерт. Допускам, че Кисин има лични причини да ги включи, като ги изсвири естествено с лекота. Това е предпочитание, което се уважава, но не пречи да се изкаже лично мнение по въпроса.
След Хренников – три прелюда от Гершуин, с които предизвика изключителен възторг у публиката. Въпреки предимно ударния форте-подход на пианиста и в първия, и в третия прелюд, въпреки липсата на суинг, на специфичния фийлинг, особено във втория прелюд (там дори е указано да се свири с леко рубато, което подсказва необходимото задържане в движението) и старомодното изпълнение, в което вниманието е фокусирано само върху ефекта от синкопирания ритъм. А третият прелюд премина гръмовидно, бързо, равно, скучно.
Останалата част от програмата бе посветена на Шопен – Ноктюрно, три емпромптюта и най-известната Полонеза (ла бемол мажор). Очаквах, че тук в тези, репертоарни за него пиеси, ще чуя по-дълбоко влизане в звуковата територия на композитора – чрез цвят, чрез динамични нюанси, чрез лични открития в текста, които не допускаш (нека припомня само един българин, който разкрива залежи от неподозирани възможности в толкова известните пиеси – казва се Евгени Божанов). Наистина за мен бе разочарование. От бисовете, с които щедро дари публиката, единствено в “Лунна светлина” на Дебюси чух великолепно промълвяне, съвсем различен контрол върху клавишите, вдъхновена работа с педала и разкриване на красива, загадъчна образност. Беше единственото ми преживяване със зрял, задълбочен художник.
Пак ще кажа, на фона на гръмогласния възторг около този концерт, че сигурно аз не съм могла да открия толкова ценното и неповторимо в изкуството на Евгений Кисин. Мисля, че той продължава да пребивава в годините на своето юношество, когато неоспоримата му моторна техника, смайваща всеки, беше основен аргумент в неговите изяви. И, разбира се, подкупващото му излъчване. Но оттогава измина време и очаквах, че с годините Кисин ще прояви по-голяма любознателност, повече страст към всичко, което крият, но и подсказват знаците, оставени от авторите. Той продължава и ще продължава своята много успешна кариера, а кариерните стандарти днес включват много компоненти. Често се случва те да съвпаднат с изключителните способности на артиста да открива и да пресъздава, да претворява съобщенията на музикалния текст. Но критериите и вкусът са различни и също така обръщат внимание на различни други инструментални качества. В свят, в който думата “виртуоз” символизира най-високата степен на определение на един изпълнител, не е чудно, че бързите му ръце се оказват най-важни за хората. И в това няма нищо драматично – затова музикалният свят е многообразен. И непредвидим, изненадващ.