Заглавието идва да подсети за мемоарната книга “Моето чело и аз” на Григорий (Грегор) Пятигорски, единият от учителите на Миша Майски. Другият е Мстислав Ростропович. Майски не пропуска да напомни, че е единственият виолончелист в света, който се е учил при двамата. Разбира се ролята на учителите винаги е много важна. В случая Майски връзката е и обратна – ако ученикът не беше такъв, едва ли щеше да има този късмет, както самият той го определя. Когато го слушах на рецитала му със Софийската филхармония, под диригентството на Александър Земцов, си дадох сметка, че не мога да си го представя извън звука на виолончелото. Той споменава, че е избрал виолончелото за да попълни семейното трио – сестра му свирила на пиано, брат му на цигулка, но нямало челист. В живота му парадоксите и перипетиите не са малко. Като се започне от семейството му. Фамилията на бащата на Миша била Богуславский. Имал доста неприятности с нея, затова се прекръстил на Майский – казвал, че е избрал това фамилно име в чест на 1 май. И ако този факт може да предизвика усмивка, следващите не са точно такива. След като сестрата на Миша напуснала Съветския Съюз и заминала за Израел, на него му изфабрикуват обвинение, че е спекулант и попада в Бутирския затвор. После прекарва два месеца в психиатрия, а после, разказва Майски, типично в негов стил, “Започнах да се занимавам с йога. ” От Московската консерватория не могъл да получи диплома, защото нямал оценки от два изпита – виолончело и научен комунизъм. Но получил документ, че е бил студент 4 курса от възможните 5 и е издържал 63 изпита.
Десетилетия наред Майски продължава своя разказ от сцената, с помощта на своя италиански инструмент “Монтаняно”. Направи го пак в зала “България”. Да, неговото свирене винаги е разказ. Разказ в музика. И особеното тук е, че независимо от известната екстравагантност, на която държи – дългата бяла коса, която у мен навява мисъл за героя на Сервантес или концертното му облекло (не съм го виждала на сцена с фрак или смокинг), което подхожда повече на рокмузикант, разказът му е наситен с обезоръжаваща тъга. И за характера на неговия разказ по-подходящ глас, тембър, цвят (цветове) от тези на виолончелото трудно мога да си представя. Нямам предвид известното клише, че виолончелото най-много се доближава до човешкия глас. Просто за характера и плътността на разказа на Майски най-много подхожда този инструмент. С оркестъра изсвири Ноктюрно от Чайковски, Първи виолончелов концерт от Сен-Санс и Елегия от Форе.
Мисля, че не съм пропускала концерт на Майски в България – и в Русе, на фестивала “Мартенски музикални дни”, и в София – пак с Александър Земцов на пулта. За качествата му на инструменталист и музикант може да се говори и пише дълго. За мен най-силното му музикантско качество е мощната, чувствена емоционалност, която излъчва и с която превзема своя слушател. Това не е онзи задължителен елемент от музикалния прочит, без който музиката би станала по-суха и скучна. Емоцията на Майски е вулканично явление и най-интересното е, че в нея има логика, смисъл, уплътнява разказа му, не изглежда прекалена. Кантилената на Майски е също огромна тема, както и множествения звук, който изтръгва от инструмента си. В Ноктюрното от Чайковски даде превес изцяло на меланхоличното настроение с различно изграждане на фразата – от съвършено легато, до изпипано пеещо деташе. Не изключи възможността да използва речитативните моменти в своята партия, за да ги изговори изповедно с гъвкавата подкрепа на Земцов и оркестъра, които охотно му отредиха лидерската роля. Да добавя и играта му с плътност, прозирност, нюансираност, с различен интензитет, който поразява в тихите динамики. Примерът за това бе неговото наистина уникално бисово изпълнение – почти шепот – на “Лебедът” от Сен-Санс – предимно в пиано, но така многобагрено, нюансирано и така интензивно, въздействащо с пределната си тишинност, в която цялото богатство на майсторството се разгъна в изненадващия прочит на пиесата-шлагер. Имах чувството, че не докосва струните с лъка си, а в същото време звукът идваше до мен цялостен, разтърсващо красив, отлагащ се в тишината.
В интервю за телевизия Майски съобщи, че вече гледа на всеки свой концерт като на последен. Не знам дали това е причината да се отдава така максимално на всеки миг – усещане, което се наложи като впечатлеиие в Сен-Санс – концерта, който той изсвири със стръвно вдъхновение. Така стремително се хвърли в него, че нямаше как да не ме споходи мисълта, че присъствам на нещо извънредно, нещо, което оставя следа за цял живот. Отнася се към инструмента си с огромно доверие, че ще откликне и на най-минималното движение, на всеки поиск, на всяко трепване. Разбира се, че притежава невероятен инструмент, който нарича “моята италианска дама”. Но има такова звукоизвличане ( “Човек се ражда с тона си”), че си мисля, че този звук, марка “Майски” той може да изтръгне, да роди от всеки инструмент. Двигателният му апарат действа безупречно, забележителна е лъковата му техника, чрез която “работи” с десетките тонови разновидности. Чува се как челото му реагира, дори при един дълъг тон само и на най-деликатното движение по грифа или на най-финото мръдване с лъка. Отговаря му с пределна взаимност и от този контакт, в който Майски знае как да властва, музиката върви, изумително богата, напластена, безкрайна. Безкрайна и заради факта, че и диригентът Земцов, и оркестърът преклонно му партнираха, с реална и резултатна отзивчивост. И в Елегия на Форе бе откровение да чуеш как неповторимият тонов разказ-откровение на челиста бе оцветен с издържаните сола на артистите от филхармонията – флейта, обой, корна, отдавна доказали се като чувствителни музиканти, както и на прецизния, но и гъвкав ансамбъл, създаден от диригента.
Силно, могъщо дори е въздействието на музикалното слово, вибриращо във виолончелото на Миша Майски – един недостижим музикант с необятна харизма.