Разговорът ми с Маркус Щокхаузен се състоя през 2004 в Русе. Оттогава той ми праща често информация и музика, която създава и която свири. Преди години ми прати и снимка с Тара, от която се виждаше, че скоро ще имат дете.
Музиката е моят начин да празнувам живота – пише Маркус в своя сайт. Днес животът му на музикант продължава да бъде изключително интензивен. Той концертира, записва, дава майсторски класове. Продължава и като дуо-партньор на съпругата си Тара Бауман. Животът му е свободен полет на човек, който е намерил призванието си и се наслаждава на възможността да му служи. Който иска да научи повече за Маркус Щокхаузен може да посети неговия сайт www.markusstockhausen.de
Маркус Щокхаузен (1957) свири на тромпет, композира и спокойно може да бъде определен като един от многостранните музиканти днес. Той е световноизвестно име, в настоящия момент дори може би повече от баща си, Карлхайнц Щокхаузен (1928), доколкото влиянието му върху по-голяма маса слушатели може да се предпоага, заради същността на музиката, която свири и на музикантите, с които е работил.
Най-напред Маркус се налага като изключителен тромпетист; творческата връзка с баща му продължава близо две десетилетия; а заедно с брат си, Симон, Маркус реализира един от първите си успешни проекти в Кьолн – в началото на 80-те години на миналия век. Музиката на Маркус Щокхаузен изисква много добра, особена, акустика; ето защо той и неговите партньори (в момента най-често свири със съпругата си Тара Бауман – заедно бяха на фестивала “Мартенски музикални дни” тази година, когато се състоя този разговор) предпочитат храмовите пространства. Освен с акустика, те сякаш “довършват” музиката му с внушенията на интериора. Тя се движи в сходни пространства, внася в тях тишината на Изтока и сякаш изисква от слушателя да се довери изцяло на сетивата си, за да може да общува със звуците, сътворени от него. Така както е сред най-респектираните джаз-тромпетисти, Маркус отдавна е сменил своя език; изкуството на импровизацията отстъпва на магията на интуитивния диалог, който отива в тайнствата на медитативното свързване.
Маркус Щокхаузен е отворен за нови, интересни партньорства; музиката му се продава добре. Хората я търсят, може би защото тя внася контрапункта на спокойствието, за което всеки един “цивилизован” жител на тази планета все повече копнее. Маркус е спокоен, добронамерен, толерантен и любознателен събеседник. Като всеки много известен човек, който знае цената на жестокия всекидневен труд, той е по момчешки естествен; знае цената на времето, но умее в рамките на определените минути да създаде усещането за безкрай.
– Кога решихте, че импровизираната музика ще бъде вашата музика?
– Бях съвсем малък, 13-14-годишен, когато започнах. Винаги съм го правил. В последните няколко години все по-малко интерпретирам и все по-често правя моя музика – импровизирам или самият аз композирам. Може би това е потребност, която идва с възрастта. Вече съм 46-годишен и може би човек започва да търси своя собствен свят, в който да се движи. Мисля, че това е естествен процес.
– Баща ви, Карлхайнц Щокхаузен, е сред най-важните фигури на Дармщатския авангард – заедно с Луиджи Ноно и Пиер Булез. Опитвал ли се е да повлияе на вашите интереси в музиката. И ако да, дали е бил тип диктатор в това отношение? Разбира се, става дума за времето, когато сте били съвсем млад музикант.
– Много съм научил от баща си. И той наистина написа важни произведения, в които свирех, дори някои бяха написани за мен лично… Винаги ми е показвал, че не намира за много съществена джаз-музиката или импровизираната музика, която правех. Той смята, че музиката на изкуството е на друго равнище и че ако искам да творя тази музика, трябва да изоставя импровизациите и джаза. Може би не успя да разбере какво ме привлича в нея. Това е съвсем различна среща между музикантите в музикално възможното, но бих казал, че човек в действителност не може да сравни композираното с импровизираното. Това са съвсем различни процеси. Музиката възниква в момента и нейното послание е друго. И когато човек работи върху едно произведение цяла година и обмисля всеки негов детайл е едно, а когато музиката се ражда спонтанно е съвсем друго. И затова тези процеси не бива да се сравняват. Не бих казал, че баща ми е диктатор. Когато правех с него музика, неговата музика съм работел с радост. Но в последните години нашите лични пътища се раздалечиха и в момента не свиря негова музика, но го ценя много – така, както и по-рано!
– Когато бяхте още в началото, кой тромпетист ви беше образецът?
– Един от най-известните американски джаз-тромпетисти – Фреди Хъбърд, който по-късно не беше вече толкова добър, взимаше наркотици и имаше много проблеми, но като млад беше невероятно добър свирач, лиричен, но и огнен и имаше фантастичен звук. Много ми повлия тогава.
– А при кого учихте тромпет?
– Учих при един сподвижник на Фреди Хъбърд, американец, който живееше в Кьолн, моя град. Беше соло тромпетист в оркестъра и ми преподаваше в музикалното училище, после в консерваторията продължавах да имам часове при него. Когато стана 45-годишен, той отиде в Берлинската филхармония като трети тромпетист. Беше много добър, много солиден учител. След това учих при Пиер Тибо в Париж, после учих в Берлин, в Лос Анджелис – така обиколих малко, но най-важният все пак беше Пиер Тибо.
– Това означава може би, че сте имали идея за вашия звук и някак сте го търсили?
– Това ме занимаваше още от съвсем малък. Правех много експерименти с мундщуци, с различни пособия, за да търся моя собствен звук. И днес също – постоянно променям, търся и си задавам въпросите как в определената акустична среда мога да създавам по най-добрия начин звука, как да го оформям.
– Бих искала да ви попитам: вие употребихте понятието “интуитивна музика” – това не е ли за вас лицето на джаза днес или само един спонтанен момент на създаване, но не джаз?
– Това, което сега свирихме с Тара Бауман, бяха напълно свободни импровизации, които не ползват идиоматиката на джаза. Аз с удоволствие употребявам това понятие “интуитивна музика”, защото ние се движим съвсем свободно в стилово отношение, много неща стават спонтанно; знам че в някои джаз-явления става нещо подобно – не по отношение на импровизацията, а по отношение характера на музиката. Днес границите между стиловете са течащи, разливащи се, не са строго определени. И аз предпочитам да казвам: “Не свиря джаз, а свиря свободна музика, спонтанна музика, може да бъде и композирана музика, но друга музика.” Точно преди два дни гледах по телевизията Уинтън Марсалис с един джаз биг-бенд и там традицията си се спазва. Затова предпочитам това, което правя, да не го наричам джаз. А интуитивна музика трябва да означава, че това е музика, която има способностите в момента да възникне съвсем нова – така се и опитваме да свирим.
– Може ли да се каже, че вашата музикална идея е повлияна от традициите на Изтока. Имам предвид друга религиозна култура, опит, които вие цените? Например вие често говорите за обмяна на енергии. Затова бих искала да ви попитам дали усещате енергията на другите?
– Към първата част на въпроса ви – по-рано много обичах индийската музика. Например за мен най-големият музикант на всички времена беше Харипрасад Чорасия, този велик индийски флейтист, който е преди всичко импровизатор. С прекрасен тон. От целия свят музиканти могат да се учат от него. Това ми повлия много, а също и скромността му в музиката. Да гледаш как един музикант седи и в религиозен или в духовен смисъл, именно с музиката си той се настройва към останалите, също и към определената среда и към собственото си състояние. Музика в покой и мир, като молитва – това много силно ме разтърси. И в тази насока търсех за себе си много. Затова за мен този музикант е първомайсторът. Не мога да видя енергиите, да ги назова, трудно е да ги потвърдиш. Но то е едно чувство, което по някакъв начин се появява. Ако отсреща ми стоят 100 души не мога да кажа, че там от един от третия ред идва нещо. Но то се усеща и изисква да се правят определени неща – и тогава нещата стават по съвсем различен начин от друг концерт на друго място. Това е много специално. То се усеща много ясно, когато импровизираш с друг музикант – за секунда разбираш какъв човек е, какво чувства, как мисли, как умее да се изразява; това става страшно бързо. И тази способност да разбираш другия човек се упражнява именно в импровизацията. Това изисква време. И отварянето, което се получава, се чувства. Както и между изпълнителя и публиката. Това е единият аспект. Другият аспект, разбира се, е да се настроиш към определен дух, ако мога така да се изразя, към нещо, което търсиш, И колкото повече си в мир със самия себе си, толкова по-дълбоко, по-навътре е съзиданието.
– Правите впечатление на много сензитивен човек, когато свирите. Не мога да го формулирам добре, като че има нещо ритуално във вашето свирене. Неочаквано, спонтанно ли е това, или се изработва?
– Не е нещо, което съм взел отвън. То е вътрешна потребност, така да го правя, ако имате предвид чувстващ човек, защото употребихте латинската дума за “чувствам”. Мисля, че когато правиш музика, винаги трябва много да слушаш какво става с твоите собствени тонове или с тоновете на някой друг. Но и да слушаш това, което става в пространството. Спокойствието, в което музицирам, ми дава възможност най-добре да чувствам и да чувам…
– Когато свирите интуитивна музика, как строите формата? В момента ли я организирате, или предварително маркирате своите опорни точки?
– Понякога съвсем в началото свиря тема или някаква идея; или започвам от началото и веднага се оформя някаква тема. Отбелязвам си, че може би ще я използвам пак или някакъв неин вариант, но това се случва в момента, спонтанно. Понякога я развивам, понякога я цитирам в края. Когато човек много е свирил импровизации, тогава той си създава чувство за форма. Нейните елементи са станали органични за мен. Нуждая се само от спокойствие; понякога формата се гради от чисто физическото – не можеш да свириш само силно или бързо. Чувството за органика, което идва от музиката, много често се създава и от вътрешния ритъм на тялото. Но аз мисля, че както и тоновете, така и формата се конструира спонтанно. И понякога изненадващо дори за мен.
– Още за движението “Интуитивна музика”. Познавате ли във Ваймар ансамбъла за интуитивна музика на Михаел Хинценщерн и на Ханс Тучку. Всичките ли принадлежите към кръга “интуитивна музика”?
– Това понятие “интуитивна музика” е на моя баща – от 60-те години. Той е написал текстове за интуитивната музика. През 80-те години аз 7-8 пъти пътувах до Ваймар. Каниха ме там, тогава границите бяха затворени. За мен това беше възможност приятелски с тези музиканти да правя музика. И тъкмо границите бяха за мен реалният мотив да ходя там и да го правя. Тогава на концертите имаше стотици хора, беше много посетено, тази музика имаше символичен характер – на протест, на стремеж към свобода. Ханс Тучку също използваше електроника, синтезатори. Ние просто показвахме и изживявахме свободата с музика. По това време в Западна Германия аз не правех интуитивна музика; повече правех експерименти с фрий джаз. А Ханс Тучку и приятелите му не бяха джаз-музиканти, те използваха по-абстрактен художествен език. Те сложиха на ансамбъла името “Интуитивна музика”. Когато се премахнаха границите, този мотив вече отпадна; не виждах смисъла нататък да правим заедно музика, защото изведнъж ние станахме едни и същи – и те можеха да пътуват, и аз – също. Нямаше необходимост от това, а и концертите бяха вече съвсем празни. На Изток нямаше вече интерес. Хората спряха да ходят на тези концерти, предпочитаха да си дават парите за нови телевизори, за нови коли, да пътуват на Запад. Протестът, чийто символ беше тази музика, изчезна. Бяхме приятели много дълго време, сега също с някои от тях поддържам хубави отношения. И в Дания има клуб за интуитивна музика, също и сред черни музиканти в Америка. А и в Берлин има музиканти, които музицират така свободно. Всъщност може би и не трябва толкова да се надценява понятието “интуитивна музика”. В края на краищата то е само едно означение на свободното музициране.
– Имате голям опит в музиката, в много музикални полета – с композирана музика, с джаз, с интуитивна музика. Мислите ли, че нещо друго ще дойде?
– Знам само, че всичко е в постоянно движение. Не знам какво ще дойде, но съм в търсене на една хармонична музика, която въпреки това е много взискателна. Нещо, което да стига до хората много директно, точно в този свят, който още е много хаотичен и е безсмислено шумен с консервираната музика, която звучи навсякъде безразборно. Вярвам, че се нуждаем от музика, която е съвсем автентична, пълна с живот и дава душевна храна на всички, без да е силно интелектуална. Ние достатъчно развихме интелекта. Сега трябва да създадем отново баланс между интелекта и сърцето. Хората искат да открият нещо хубаво в музиката, нещо, което да ги докосне емоционално и затова аз търся да развия един език, който да направи това възможно. Много често съм преживявал доколко сложно е всичко в модерната музика – много интересно, но не ме вълнува. И затова трябва да се търси нещо, което както в джаза докосва, мислено е честно, откровено. Когато един джазов музикант свири, то идва от сърцето. Съчетание на тези два аспекта – на композирането и на импровизацията с малко по-опростен, но интензивен език – това е моето желание.
– Вие сте музикант, който очевидно обича тишината. Какво може да се прави в тишината? Какво ни носи тя?
– В тишината в нас може да се отвори пространство. Има една действителност зад тази действителност. . Когато пътувам, виждам много сънища, как хората мечтаят също. Но това са само мечти. Усеща се много ясно. В музиката или в тишината имаш възможността да създадеш едно отваряне, през което можеш да видиш навътре и тогава идва една друга дименсия, друг мир, едно чувство на щастие, на усещане, че си у дома. Нещо, което навън трудно намираме, съвсем внезапно в един тих момент може да се разкрие. И ако ние за момент оставим настрана нашите чувства, грижи, мисли, тогава можем да почувстваме пълнотата, нещо, което е пълно с качество, което ни води към нашата родина – там откъдето идваме и където искаме да отидем. Човекът тук на земята е на изпит, ние трябва всичко да учим всеки ден и животът ни всъщност е един етап. Етап, като перла от безкрайна огърлица. И ние постоянно се развиваме нататък. Но има една друга дименсия, една друга реалност, тя е в друго време. И тишината може да ни помогне да я усетим. Когато това се случи, сме много щастливи.
В. “Култура”, бр. 44, 19 ноември, 2004