По особен начин премина първата концертна среща на известния френски диригент Фредерик Шаслен със Софийската филхармония и солистката Мария Радоева – мецосопран. Класическата част на програмата им включваше Пражката (38-а) симфония на Моцарт и Четирите последни песни на Рихард Щраус. Към тях Шаслен бе прибавил своята композиция Тема и вариации за тромбон и оркестър върху Третата симфония на Малер със солист Йорген ван Райен. Смут предизвика още началото на концерта с Моцартовата симфония. Към диригент с името на Шаслен очакванията оправдано са големи и затова изсвирването на шедьовъра като при първа среща на диригент и оркестър действително ме озадачи. Това е една от най-интересните симфонии на Моцарт, в която се преплитат толкова състояния, и която предлага безкрайни възможности на интерпретаторското въображение. Ако е решило да участва в играта. Тук обаче случаят не беше такъв, с изключение на впечатляващата скорост, с която Шаслен премина през първата част на симфонията, при неимоверни усилия на оркестъра да следва тази неоправдана, задъхана игра с темпото. И разбира се това се отрази – и на звука, и на фразирането, и на изражението на формата с неясни пасажи, с галопираща размяна на реплики, с пренебрегване на стимулиращите движението хармонични схеми. Втората тема бе изсвирена констативно, като информация, без никакъв нюанс за красивия контраст, който тя внася в частта. Оркестърът се задъха, разлюля и…продължи по този начин. Въпреки по-спокойното, изискано от композитора Анданте във втората част, музиката в нея също литна напред и тук освен едно пресвирване нямаше нищо по-съществено. Музикалният текст звучеше в своя екзистенц минимум, с едно, будещо недоумение безразличие от страна на диригента. Този подход продължи до края.
С Четири последни песни Рихард Щраус се сбогува с живота. Предчувствието за напускане доминира в настроението на песните, в атмосферата, която изпълнението им трябва да създаде и да предаде на публиката – и чрез поезията на Херман Хесе и Йозеф Айхендорф, и чрез музикалното слово. Написани са за сопран и оркестър, но на концерта ги изпълни мецосопранът Мария Радоева. В биографията й е подчертан широкият диапазон на гласа й, многобройните й участия и изяви като сопран, също и в записа на “Малка тържествена меса” от Росини (Няма никаква “Малка слънчева меса”, както пише в програмната книжка за концерта!). Едно изречение в биографията й ми съобщава, че от 2019 година тя вече е мецосопран. Не успях да разбера защо тогава Радоева е посегнала към тези песни. Освен едно непрекъснато напрежение в емисията, нищо друго от характера им не се излъчи в нейното изпълнение. Тембърът, цветът на гласа й не съответства на тъмата, която разстила музиката в бавния си ход и метафоричните поетични слова, които водят все към мисълта за наближаващия край. Те определят и начинът, по който се образуват фразите, с усложнени интервали, по възможност пределно свързаии в легато, без напрежение в емисията, без усещането за тревога за това, каква ще бъде интонацията във високия регистър…Освен емоцията, която не дойде от сцената, тези песни излъчват и меланхолична отстраненост в наблюдението, размисъла, смирението пред приближаващия край “Как уморени сме от странстването, дали това не е смъртта?”. Не случайно, когато звучат автентично спрямо текста, те се пеят от по-драматични гласове, способни сами по себе си да внушат основното настроение в лебедовата песен на композитора. Не се получиха, за съжаление и в оркестъра, който бе по-силен, отколкото би трябвало и някак еднопланов. Голяма мъка бе да се слуша любима творба, лишена от субстанция и изпълнена просто “по ноти”.
Финалната за концерта композиция бе на Фредерик Шаслен. Интересна идея го е осенила – да напише вариации за тромбон върху тема от третата симфония на Густав Малер. Известна фигура сред тромбонистите дойде да изсвири произведението – Йорген ван Райен е първи тромбонист на Кралския концертгебау оркестър, Амстердам. Темата е прочутото соло на тромбона от първата част на Третата симфония на Малер, което Шаслен е разработил в 11 вариации – пределно разнообразни вариации, изградени със симпатична жанрова еклектика. Траурната маршова тема преминава в полка, валс, фуга, мамбо (модел “Уестсайдска история”), две централни по-близки до характера на темата вариации, назовани “Просто Малер” и “Кошмар”. Една от вариациите отправя към недовършената Десета симфония на Малер, която Шаслен е оркестрирал и изпълнявал в този вариант, а следващата озаглавена “Поглед към отвъдното” дава място на хип-хоп, рап и други забавни лакомства. Там на тромбониста (впрочем ван Райен си свърши работата професионално и ентусиазирано) бяха възложени и реплики, които не можах да разбера, приех ги като цвят във вариацията. Творбата е имала своята премиера през 2019 г. и сигурно ще стане репертоарна за някои тромбонисти; репертоарът за този инструмент не е огромен, както се знае, а и композицията, освен че отрежда солова роля на този инструмент се заиграва ефектно, от днешна гледна точка, с идеята да се елиминира границата между сериозното и забавното, между по-трудния и по-лесния звуков арсенал. Самата пиеса, струва ми се, никак не е лесна и може би повече от репетиционното време е било употребено за нея, което донякъде обяснява твърде формалния подход към предишните две.