Бяха изминали няколко месеца, откакто Николай Гяуров се сбогува със света. Той почина на 2 юни, 2004. Тогава синът му, диригентът Владимир Гяуров направи изключителен жест, като прие да ми говори за баща си. Дойде в дома ми и отдели необходимото време за да се огледа в спомените си, да се опита да формулира сложната личност на един голям артист. Отдавна не съм се виждала с Влади, но, ако се случи да отвори блога ми и да си припомни този разговор, бих искала отново да му благодаря най-сърдечно за отговорното и искрено споделяне на своите, много ценни наблюдения върху личността на човека и артиста Николай Гяуров.
– Спомняш ли си кога за първи път гледа баща си на сцена? И съвпада ли това с първото ти посещение на опера?
– Не мога да фиксирам в спомените си кога за пръв път е било, защото съм бил съвсем малък, може да съм бил на 3-4 години. Но съм гледал много негови спектакли като дете.
– Добре, да обърнем въпроса, кой негов спектакъл си спомняш от детските години?
– “Севилският бръснар”, той го пееше в началото много, “Дон Жуан”… което означава, че е било в 60-те години, защото през 1970 година той го пя за последен път. На “Фауст” съм бил много – Мефистофели, колко Мефистофели, също и “Борис Годунов”…Тези негови силни, ранни роли, които той след това една по една напусна, тях си ги спомням на много ранна възраст. След това вече мина на репертоар от рода на “Симоне Боканегра”, продължи някои от големите си роли, “Ернани” пя много. Просто всичко съм му слушал. Проследил съм му цялата кариера.
– Разбирам, че помниш страшно много неща. Казваш: “Дон Жуан” последно пя през 1970″. А когато беше дете, какво усещане имаше: че отиваш там, където баща ти работи, или че влизаш в някаква музикална приказка, където баща ти просто участва?
– Не знам как да отговоря на този въпрос. За мен е било толкова нормално да ходя на негови спектакли… и това да ми е животът. Защото на практика покрай него и покрай майка ми аз живеех в музика и живеех в опера; и това за мен е било нещо естествено. Не съм го изживявал като да отида в някакъв храм, например в Скалата, не, за мен е било нещо нормално. Той в толкова много театри пя… Вече в по-зряла възраст си дадох сметка, че всъщност съм проследил нещо, което е незаменимо! Ако не бях негов син, по никакъв начин нямаше да мога да се възползвам от всичко това, което съм попил. Което е безкрайно ценна школа.
– А спомняш ли си баща ти да се е занимавал с теб, когато беше малък? Или вие всички вкъщи сте се въртели около спектакъла, около певеца?
– Неминуемо всичко се въртеше около него и около неговата работа. Не би могло да бъде иначе. Защото неговите ангажименти бяха непрекъснати. Но и много пъти сме прекарвали заедно. На риба сме ходили… Обръщаше ни внимание – и на мен, и на сестра ми, разбира се в рамките на времето, в което е могъл да бъде с нас. Съвсем като малък пътувах много с тях. Вече като започнах да уча – и в колежи съм бил по тези причини – те не можеха да ме водят със себе си, а не можеха и да бъдат при мен, докато уча. Контактувал съм с него, когато той отнякъде се е връщал. От някакво турне си дойде вкъщи, прекара една седмица и тръгне за друг ангажимент. Това е било. Значи по някакъв начин всичко се е въртяло около неговата професия.
– Ти чувствал ли си се лишен от бащина грижа в тези моменти – примерно сравнявайки се с другите деца?
– Чувствал съм се лишен по всяка вероятност от разбиране, каквото може би той щеше да проявява, ако беше прекарвал повече време с мен. Тоест това разстояние, което непрекъснато ни разделяше… прекалено много време не бяхме в контакт; и нито аз можех да го обхвана с някакъв детски инстинкт, нито той… Допълнително се опознахме като хора на една по-късна възраст и нашият контакт стана по-силен, отколкото беше в началото. Това е необичайното в нашия случай. Ако сме имали някакви търкания, то е било поради непознаване. Докато вече в по-късните години заработихме заедно и въобще имаше размяна на идеи, на мисли – на вече по-зряло и професионално ниво. И това ни сближи. После и аз имам син и някак… оттогава започна нашата по-силна връзка.
– Сигурно този, отстрани погледнато, славен живот е създавал достатъчно компликации по отношение на децата, т.е. по отношение на теб. Разбираше ли ти като дете доколко славен човек е баща ти? Или той повече ти липсваше?
– Не, аз си давах много добре сметка, че това е една много голяма фигура. Но нали, както ти казах в началото, това за мен е било нещо естествено, защото това е моят баща. Бил е такъв, нали. Може би не съм осъзнавал до каква степен всъщност съм имал привилегията да бъда син на един до такава степен голям артист. За мен е било нещо естествено. Допълнително всъщност съм го осъзнал и съм почнал да го оценявам, да задълбочавам… анализа, който съм направил за него. Аз съм го анализирал, връщайки се към спомените, преоценявал съм много неща, които в началото не съм могъл да разбера.
– Имало ли е случаи да присъстваш, да кажем в детска възраст, на неговите занимания с музика – как той репетира, как той си учи нещата.
– Аз непрекъснато съм бил на негови репетиции. Така че това никога не ми е липсвало, той не ме е лишавал. Може би му е било приятно децата му да ходят на репетиции. И вкъщи с майка ми като са работили – много съм присъствал. Винаги ми е било страшно приятно и интересно. Какво съм разбирал на ранната си възраст, един Господ знае. Но! Постепенно неговият свят, музиката, по някакъв начин е станал моят също свят, инстинктивно. До такава степен, че в един момент аз си казах: “А бе, дали това е всъщност моето влечение, моята любов към тази материя, към това изкуство, или просто съм се сраснал с него и естествено е тръгнало?”. Задавал съм си този въпрос.
– Мъчителни мисли си имал.
– Да, защото мойта пък съдба на диригент е станала по един абсурден начин. Значи още като дете вкъщи са си казали: “А, Владко е музикален, нали, ще го направим диригент…” Въобще не съм го избирал. В един момент си казах: “Добре де, диригент. Хубаво! Ама аз не знам какво значи това.” Аз свирех, учех композиция, учех всичко. Но дирижирането е нещо, в което трябваше да навляза, за да разбера за какво става въпрос. Не е нещо, което първоначално съм искал. Допълнително съм го осъзнавал и ми е трябвало време да го обхвана. Което ми е коствало немалко. Защото съм учил страшно много… Не съм роден диригент аз, аз съм се учил много точно по тези причини. Сега! Не се оплаквам, да се разберем. Но не искам да кажа, че ми е било лесно винаги, а пък носейки това име, каква отговорност е било, всеки го знае.
– Баща ти казваше ли ти, че това име е голяма отговорност?
– Никога не ми е казвал. Никога не ми е казвал, но не му беше приятно да мисли или да му се намеква, че такова име би могло да бъде и тежест. Не му беше приятно, защото той искаше това име да бъде носено с гордост. И аз с гордост го носех, но не мога да скрия, че както някъде ти отваря врати, другаде ти създава много сериозни проблеми. И аз тези проблеми съм ги изживял и са ми били нелесни. Нали? Даже когато сме говорели, съм му казвал: “Ако знаех, че ще бъде толкова трудно, още на времето трябваше да си сменя името с някакво по-неутрално.” И на него не му беше приятно това нещо, защото искаше да се преборя, да мога да удържа и на тежестта на това име. Защото той не искаше името да помага, ама не искаше и да се мисли, че пречи. Разбираш ли?
– Доста комплицирано се получава.
– Беше комплицирано и той ме оставяше сам да се оправям в професионалните си ангажименти. Не си спомням да е казал: “Браво, това го направи много добре.” Или: “Доволен съм от теб” Не, никога! Максималното, което е било, примерно да каже: “Да,”, да кимне с глава. Но не съм чул една професионална ласка от него. Никога! Даже има един случай, който разказвам непрекъснато, защото той беше много показателен. Един мой ранен концерт, който бях правил, не помня кога, може би в средата на 80-те, една Чайковски-програма трябваше да бъде излъчена по телевизията. Той до този момент не ме беше слушал много и гледал, но аз му казах, че концертът ще се излъчи и той седна пред телевизора и го гледа. Аз бях в другата стая, защото не ми беше удобно да седя до него, докато той ме гледа. И като свърши концертът, той дойде при мен и ми каза: “Имаш много здраве от Чайковски.” И си тръгна. Значи това бяха думите, които баща ми ми каза по повод моето изпълнение на Чайковски. И това няма да го забравя никога, защото това горе-долу беше неговият маниер. Т.е. имаш много да учиш още, не си за тая работа.
– Като каза тази фраза, ми се иска да те попитам ти можеш ли сега да кажеш как самият той работеше вкъщи?
– Неговото учение мога да разделя на две – видимата част и останалата, за която може само да се гадае. Дори и аз, който съм го следил толкова много, нямам ясна представа. Значи, първата част, трудът вкъщи, труд, който всеки прави с пианист, в неговия случай с майка ми, която му помагаше страшно много, беше една дълга работа. В детайли, много подробно, често с търкания, с нерви, с неприятни моменти. Но нали това са нормалните неща. Другата част е неговият вътрешен подход към произведението. И аз съм се питал всъщност как става. При него има много силна интуиция и усет към нещата, чисто природни; това трябва да е било много силно, предполагам. Но как той е подхождал рационално към произведението, към нотния текст, не мога да кажа, защото той и дума не казваше за това. Какво той е мислил за еди-кой си образ, как е търсил, как е постигал, през какви етапи е минавал – не мога да знам, освен по резултатите на сцената или на записа. Обикновено рационалността по се улавя в едно тълкувание, а интуицията и усетът остават по-анонимни, по-тъмни. При него беше обратното. Аз улавях чисто интуитивния процес, усета му, животинския усет и към театралното на сцената, и към музикалното, но не можех да уловя рационалния процес. А знаех, че го има. И често съм си казвал: “Сега какво ли му минава през главата?”. Или седне с клавира и гледа, гледа, гледа… Нещо, което тогава не разбирах, но после и аз почнах така да уча, гледайки партитурата – гледам я с часове и я мисля. Но тогава не го разбирах. Какво той е гледал и е мислил, за съжаление не мога да опиша, не бих могъл да говоря за това.
– Но това, което казваш, е изключително интересно, то е част от лабораторията на Гяуров.
– Да, защото при един подробен анализ на неговите изпълнения се усеща, първо, едно задълбочаване в детайла, много съществено. И едни смели тълкувания, които не могат да не бъдат плод на рационалност. Не можеш чисто инстинктивно да постигнеш интерпретация, която да бъде до такава степен смела или различна. Ти трябва по някакъв начин да го рационализираш тоя процес. Неговата интерпретация на Борис Годунов, която е коренно различна от всички други певци, не може да не бъде плод на много, много дълбоко мислене и, в края на краищата, на смелост да го направиш, както го той направи в 60-те и 70-те години с Караян в Залцбург и на други страшно отговорни места. А след това – на запис с Емил Чакъров. Същото важи и за Дон Жуан, но по други причини.
– Баща ти четеше ли книги, които биха могли да го насочат нанякъде.
– Четеше. Помня, че когато учеше нови образи, нови персонажи, се запознаваше и исторически. И въобще, да, четеше за ролите си и за композиторите, които изпълняваше. Мисля, че обичаше да му бъде много ясно. А в моментите, в които предполага, че не му е ясно, той не се чувстваше комфортно. Оттам съдя за този рационален процес – той е имал нужда да разбере, да обхване, да му бъде всичко ясно за базата, върху която той да направи вече своето тълкувание.
– Как се отнасяше той към различните режисьорски решения и диригентски интерпретации, които се различават от неговото мислене?
– В някои отношения беше малко традиционалист във вижданията си. Чувал съм го да казва: “Моят Борис, моят Филип”… И когато едно режисьорско тълкувание не го задоволяваше, той не се вместваше лесно. А в същото време с годините успя до такава степен да промени сам вижданията си! И сто процента това е било и благодарение на тези режисьори, на постановки на Любимов, на Ронкони, на… много авангардни режисьори или поне за онова време авангардни, благодарение на които направи много различни неща.
– Когато ти с опита си започна да чуваш различни равнища в представянето му, можеше ли да разговаряш с него на тази тема?
– Да, защото той беше първият, който издаваше някакъв дискомфорт на сцената. Той нямаше никакви затруднения да го каже, даже говореше като за нещо, което му е тежало. Сега, един голям артист, когато има по-слаба проява, то не е защото не е пял добре или не е свирил добре. Но вдъхновението по някой път е по-слабо. Разбира се, че и той, както всеки артист, е имал такива спектакли и в най-добрите си години. Но… това, което наистина започна да му тежи, бе, когато вокално започна да се появява някой и друг проблем. Всъщност той имаше една година, малко кризисна, и това беше 1978-а. Беше изпуснал малко емисията и около прехода, който не закриваше вече както трябва. Това съвпадна и с годините, в които се раздели с майка ми, която пък много му помагаше. Защото той беше човек, който имаше нужда от потвърждение. Някой трябваше да му каже: “Да, така е!”. Той може да го направи и може да бъде сигурен, че е така, но искаше да го чуе. И търсеше това потвърждение включително от хора, които въобще не са на неговото ниво, даже не са и компетентни. Аз съм присъствал на сцени, в които той отива зад кулисите при пожарникаря, който даже не знае коя опера се играе, не знае за какво става въпрос в момента на сцената, и го пита: “Как беше, гласът звучеше ли?”. Това, което той не можеше да усети, беше степента, в която емисията е точна. Всичко останало – дали образът е бил добър, дали е фразирал както трябва, той това го знаеше. Това беше абсолютно под негов контрол. Но вокално имаше нужда някой да му казва непрекъснато – може би защото певецът при звукопроизвеждането няма точна представа. При баща ми това беше много изявено. Даже съм имал моменти, в които той ме е питал: “Ама как е, чува ли се, чува ли се, как звучи гласът?” И аз му казвам: “Гласът звучи добре, но примерно еди-коя си фраза би могла да стане по-така.” И той ми казваше: “Бе ти остави фразата, аз знам как да я направя фразата. Ти ми кажи звучи ли гласът, аз фразата ще я направя.” Това беше при него.
– Понасяше ли твоите критични забележки, защото не мога да си представя, че си му ги спестявал?
– Виж сега, аз много деликатно, от време на време му казвах нещо. Той мълчеше, обичаше да разбере от мене, дори някой път ме провокираше, уж без аз да разбера, заобиколно. Така прави, че аз да кажа нещо, което той би искал да чуе или да не чуе. Аз разбирах накъде ме води всеки път и знаех, че всъщност това му е болно; той знае, че нещо не е било както трябва и сега иска да разбере така ли е. И в моментите, в които аз деликатно му кажа, че да, това може би не беше най-доброто, но няма проблем, защото следващият път ще стане, на него не му ставаше приятно. Обаче правеше точно това, което трябваше да направи, за да го оправи за следващия път.
– Вслушваше се.
– Много! Но не искаше да се разбира, че всъщност се е вслушал, все едно че… както питаше задкулисно, така и после искаше задкулисно да го оправи, все едно, че не му го е казал никой. Такъв характер малко.
– Но това означава, че действително е ценял мнението ти.
– Ами много късно го установих това нещо, защото той до такава степен не го показваше, че аз едва в последните десетина години всъщност осъзнах до каква степен в края на краищата той се вслушва.
– В тези твърде сложни любовни отношения между баща и син, как се почувства ти примерно при първото ви съвместно музициране?
– Първите пъти съм го считал за нещо по-нормално. Допълнително с годините си дадох сметка, че явно той ми е имал някакво невероятно доверие, защото аз съм бил тогава на 25, 26, 27 години. Значи той, за да се довери да излезе в Париж с мен на пулта, явно по някакъв начин ми е вярвал. Нали. Ама това го оцених допълнително. Тогава го възприех малко по младежки. И за всеки път, когато с него сме правили, и с Мирела естествено – защото с нея съм изнесъл повече концерти, отколкото с него – съм им страшно благодарен. Някак си това е едно признание, което аз не съм си давал сметка до каква степен е ценно.
– Очевидно баща ти е бил доста комплицирана личност?
– Да, той беше сложна личност. Човек, който много е живял в свои лични и душевни терзания, проблеми. Не беше лесно с него. Беше много добър човек, беше хубаво с него, приятно беше да се стои с него. Но не мога да кажа, че е било лесно. Не! И това важи, разбира се, до максимална степен и за хората, с които е споделял живота си – с майка ми най-напред, след това с Мирела Френи и, разбира се, с нас, децата, в по-ранна възраст. Това е нещо, което определено се отразяваше, но може би тази негова особеност пък му е дала заряда и за много творчески постижения. Защото той не беше от тия хора, които учат ролята, научават я добре, отиват и я пеят добре. Не, той не беше така. При него персонажът беше сложен, той търсеше винаги по-сложни неща в интерпретациите си и където са прости, той ги усложняваше, търсеше състояния; и там, където други не ги виждат, той ги намираше. Имаше такова нещо. Примерно една роля, която като персонаж не е толкова дълбока, не е Шекспир или Борис Годунов, или нещо такова, ами е просто един вокален стереотип. Каквито има много, нали. Например ранните Вердиеви роли – Набуко или даже Атила… Това са роли, които са по-скоро вокални стереотипи, шаблони. А той търсеше сложните интерпретации, търсеше нещо, което го няма. Аз съм му казвал: “Татко, това е много по-просто, отколкото ти го мислиш. Един Захария в “Набуко”, например, който има само едно пеене, като персонаж не е кой знае какво; едно присъствие на сцената – сценичен и вокален стереотип. Недей да търсиш дълбокия персонаж, защото, първо, не можеш да го постигнеш и второ – каквото и да постигнеш, то става усложнено… едно просто нещо е по-добре.” И той в последните години успяваше да поднесе спонтанност и естественост даже в такива дълбоки персонажи, като Филип Втори или като Борис Годунов. Той излизаше като един нормален човек на сцената, движеше се нормално, нямаше някаква сложна игра, някакво преиграване, при него накрая беше опростено. От тази гледна точка беше и много съвременен в това, което правеше. Защото всичко беше много… доведено до една есенция, която сама по себе си беше достатъчна. Нямаше нужда да се претрупва, да се търси… И роли, които са душевно много изтерзани, като Филип Втори от “Дон Карлос”, които в началото бяха много натоварени, той ги решаваше с една спонтанност, т.е. постигаше по друг начин нещата. Болката и терзанието на героя постигаше с много сдържаност – и като жестове, и като вокален израз, като музикален израз. Това беше голямата промяна, която той постигна в последните години. Тя даде допълнителна стойност на интерпретацията му. Според мен, естествено. По мое мнение.
– А от ролите, които той направи, кои според теб ще останат безапелационно свързани с неговото име?
– Неговите роли се делят на тези, които е пял много по време на цялата си кариера или други, които е пял в една част от кариерата си, но също много. Там опитът се натрупваше от многото режисьори, от многото диригенти, с които е работил и от усвояването на ролята до максимална степен. Ролите, които са му били по-чужди, са тези, които са не така дълбоки като психология на персонажа – по-периферни или по-шаблонни са… той там именно се мъчеше, защото искаше да постигне нещо, а то го няма. Има такива роли. И другите роли, които са вече по-безинтересни, ако има такива, нали – говоря безинтересни в рамките на неговото ниво – има такива роли и записи, които той направи на опери, които никога не беше пял и които нямат зрелостта на спектаклите, играни много пъти. Просто едно прекрасно изпяване, едно прекрасно представяне, но без дълбочините на другите. Общо се смята, че неговият връх е “Дон Карлос” – Филип Втори, наистина едно постижение безспорно. Но аз, гледайки нещата от историческа гледна точка, т.е. не ролята, в който той се е представил най-добре, а ролята, в която е оставил някакъв отпечатък за историята на музиката, за историята на изпълнението й – мисля, че това са записите му на “Борис Годунов” – неговото тълкувание в записите на “Борис Годунов”; също и записът на “Дон Жуан”. Защото той изпълнява Борис Годунов само опирайки се на вокалността. Даже на моменти има белкантови линии, които на пръв поглед нямат почти нищо общо с този автор или поне с масовото му тълкуване. Той решава всички проблеми на персонажа, пеейки, интонирайки всяка една нота. Няма декламация, няма извикано, няма нищо. Всичко решава с пеенето. Това е, според мене, едно хрумване, което, както беше неразбрано и абсурдно през 70-те години, когато той го проведе, така, според мене, е отличителният знак на неговото изпълнение на тази роля. Същото нещо стана с Дон Жуан по коренно обратни причини. Вместо да слушаме един Моцарт, изпят така, както всички го пееха, той използваше една арогантност, даже и вокална арогантност – защото когато пееше Дон Жуан, неговата вокалност беше просто безгранична – той можеше да направи абсолютно всичко с гласа си. При това го правеше с абсолютен респект пред Моцартовия стил, нали, да не помисли читателят, че нещо е измислял…напротив! Но! С една неудържимост, една стихийност вътрешна, което можеше и да разбие персонажа… И се получаваше един смел, арогантен Дон Жуан, изпят така, както може би никой не го е изпял. При това, запазвайки абсолютно стила и характера на персонажа. Това направи това изпълнение в моите очи по-различно и по-интересно от другите. Но! За същите тези записи съм чел мнения на големи музиковеди, които ги отричат. По същите причини, по които аз ги изтъквам.
– Много ти благодаря за този анализ. След като толкова много е мълчал на тема музика, може би много сте си разговаряли, говорели сте си за живота, за отношенията с хората. Имали ли сте си такива разговори? Съвети да ти е давал, ценен съвет…
– Не, не, в живота обратното. Ако в изкуството не ми е говорил нищо или ми е говорил малко и съм учил от това, което съм видял или съм чул, в живота той непрекъснато говореше. Непрекъснато. Той имаше определени мнения, виждания всякакви за живота, даже ги повтаряше някой път почти до досада. Цял живот ми е повтарял едни и същи работи. Разбира се, филтрирайки по подходящ начин всичко това, което той е казвал през годините, човек не може да не запази много ценни съвети. Като елиминира малко неговите маниакални неща. Защото той за здравето си беше фанатик. Все нещо не беше добре, все лекарства някакви, все лекари… това му беше една от фикс-идеите. Заболяванията, болестите, смъртта – не се говореше за тия работи; за смърт той не говореше, тази дума не я споменаваше. Т.е. говореше за смърт, без да споменава думата. Такъв беше, имаше паника от смъртта и паника от болести.
– И все пак на тебе какво ти остава, филтрирайки, да кажем, многобройни родителски съвети, какво ти на твоя син ще се усетиш, че повтаряш, което ти е казвано от баща ти? А може би вече си го казвал?
– Виж сега, може би най-базисните неща звучат елементарно, банално, обаче те са много съществени. Една пълна самокритичност – да успее човек да се отърси от всичко, което е успех, аплодисменти, добри критики или какво хората са ти казали. Освобождаваш се от всичко това и си преценяваш сам какво имаш още да работиш и къде трябва да пипнеш, за да подобриш нещата. Той се ласкаеше, когато го хвалят много, но в същото време, като чуе хубавите думи, той ги забравяше и сядаше да си работи вкъщи това, което си знаеше, че не му излиза добре. Нали? Той това си го знаеше много добре. Е, това е нещото, което ми е направило впечатление и което бих искал да правя.
– Имаше ли сестра ти Елена по-щастлива съдба във взаимоотношенията с баща си поради факта, че е актриса, а не музикант?
– Имаше, защото, първо, тя не е момче, нали. Не е първородният му син, мъж, а е жена, момиче, съответно към нея той беше много по-мек, много по-благосклонен. И, второто, защото аз имам голямото нещастие да се занимавам с неговата материя, т.е. там, където той е свръх компетентен. А театърът все пак бе ма-а-алко по-смътно нещо за него и там не се бъркаше. За мен е било много тежко. И пак добре, че не съм се занимавал с пеене. Това щеше да е някакъв уникум. Нямаше никога да го направя, защото след един такъв певец да искаш да пееш, това е все едно да се метнеш от Айфеловата кула. Даже и с музика да се занимаваш, пак е рисковано, но при мен е тръгнало така и така ще бъде.
– Кога си почувствал баща си най-близко до себе си?
– Когато е успявал да се отърси от всичките тези неща, които не са му разрешавали да каже една добра дума или да бъде по-нормален, да има по-човешки разговор с мен, да не е непрекъснато като баща и син, а просто като двама души, които… В редките моменти, в които той е успявал – не мога да разбера защо… явно в тия моменти е бил по-освободен, всичко, което му е тежало, го е нямало, и съответно е бил нормален в разговорите – тогава е получавал същото и от мен. Това са били моментите, когато той е бил най-близо; и съжалявам, че все пак, отивайки си на 74 години, той можеше доста години да живее… Сигурен съм, че в тези години именно това щеше да се поизбистри и щяхме да достигнем, макар и много късно, до взаимоотношения, до контакти, които да се доближават до това, което щеше да е хубаво. Имал съм с него труден, на моменти много труден контакт, но винаги е било хубаво и интересно, и не съжалявам за нищо.
– Той запази до края любопитството си към оперния театър.
– Да, в последните години, за най-голямо учудване, ходеше на репетиции, седеше, интересно му беше. Той, който е пял 45 години – с най-големите диригенти и режисьори хиляда пъти едни и същи роли, отиваше в театъра, сядаше и слушаше колегите си как репетират. И това му доставяше удоволствие. Вместо да се освободи, да отиде в хотела, да се отърси от театъра, както всички правят… Ходеше на спектакли на колеги, слушаше, включително произведения, които никога не е слушал, беше му интересно да отиде точно тях да чуе. И това е за уважение! Той направи в последните 5-6-7 години едни роли, които никога не беше пял. И вече кулминацията бе да пее Досифей в “Хованщина” – роля, която щеше да го затрудни и в най-златния му период… Успя да я направи, да я изпее – със сегашните си възможности, но успя да я направи и беше много добре.
– Откъде, според теб, идва изворът на това страхотно трудолюбие, на тази любознателност, на това, че той беше един изключително дисциплиниран човек, аскет, дори…
– Знаеш ли какво, извинявай, но той не беше дисциплиниран никак. Напротив. При него цареше абсолютна недисциплина. И може би всичко това, което той искаше така да бъде… той казваше, че трябва да се живее, както му се искаше… Разбира се, не пиеше, не пушеше, водеше много редовен живот… Но той имаше един вътрешен не-ред, една вътрешна бъркотия, която се отразяваше във всичко. Трудно сядаше да учи. Учеше, защото знаеше, че трябва да се учи, защото идва пианистът в 5 часа. Процесът на започването беше труден като организация. Съответно в неговите лични неща пак беше пълна бъркотия. Той не събираше критики, не събираше снимки. Записите ги събираше, но как? Като му го дадат, той го хвърляше в една библиотека, в която повече не можеше да го намери. Или ако го намери, един Господ знаеше как го е намерил. Критиките не знаеше къде са, снимките не знаеше къде са – като му искат някаква снимка, той не знаеше откъде да я вземе – това беше непрекъснато. Пишеха му почитатели писма да им даде снимка с автограф, тия писма до днес седят затворени в къщата му, той даже не ги е отварял, защото просто не е организиран. Други сядат, пишат, правят, отделят часове…Той това го не можеше. Даже не си спомняше къде е пял, какво е пял… Аз съм му казвал: “Бе как, не помниш ли еди-коя си година, като беше в Сан Франциско?” Той казваше: “А, не помня, че кога е било това?” Викам: “Как кога е било, беше еди-кога си, бе татко!” Когато нещо е направено, то си е изиграло ролята, значи вече нямаше значение. Както и награди. Той е получавал не знам колко – всички възможни награди. Обичаше да получава награди, приятно му беше, че му дават награда, ласкаеше се. А след това просто ги мяташе в дъното на един шкаф и преставаше да го интересува. Свърши мигът на славата – край! За него беше важно той да се представи на сцената така, както трябва. За него това беше задължително – той да бъде това, което трябва да бъде. И когато вокално започна с годините естествено да залязва, това му беше големият кошмар. Както казваше: “Засилвам се по същия начин, но не мога да скоча същата височина.” Викам: “Татко, това е положението, възрастта не прощава” И, слава Богу, той прояви тази голяма интелигентност да ограничи своя репертоар, да го подбере. Това е много важно. Докато гледам певци, които, за да докажат, че са това, което са, пеят стария си репертоар, най-трудния репертоар, и го пеят по един безобразен начин. Това е много тъжно. Подбирайте репертоара, пейте това, което можете да пеете добре. Това е хубавото, може да е по-малка роля, може да нямаш такава изява, но направи го на съответното ниво.
– Всъщност той беше един много щастлив човек; пя, докато почина.
– По някакъв начин е бил щастлив човек – това трябва да се каже. Не е имал здравословни проблеми, нали, сериозни. В живота си не е имал кой знае какви проблеми. Е, имал е нормалните проблеми – имал е развод, но кой го няма; не е имал някакви големи сътресения от чисто човешка гледна точка. Той е щастлив, защото приживе е получил голямото признание. И успя да постигне в творчеството си всичко. Буквално всичко. Това е много ценно нещо, той го знаеше. Знаеше го много добре. И казваше: “Това е въобще чудо, че аз още пея, хората отдавна са спрели да пеят.” Той знаеше, че е така, той знаеше! Но имаше нужда. За себе си. И казваше така: “Един артист не се изчерпва, докато все още има какво да каже. Може да е нещо малко, някакво изменение в твоите възможности, което ти да превърнеш в изразно средство, за да постигнеш нещо.” Това той се опитваше да направи и в последните години успя. Големият триумф в края на живота му беше, че успя да си отиде, преди да е спрял да пее. Той много държеше на това, защото за него спирането на пеенето е краят на живота. Пеенето беше синоним на живот. “Това е моят живот, спра ли да пея, моят живот свършва.” Той успя да си отиде три-четири месеца след последните си спектакли. А догодина имаше пак да прави “Хованщина” в Хелзинки. Един наистина щастлив човек.
– Имала съм възможност да се убедя в спорадичните си контакти с него, че той може да бъде и много нежен човек.
– Да, можеше да бъде и беше нежен човек. Но имаше моменти, в които проявяваше една недипломация, която тежеше много на хората около него, една директност… Която на мен, например, ми е тежала… и не само на мен. Но в същото време беше страшно деликатен. И който не го разбираше това нещо, се сблъскваше фронтално с него. Защото той усещаше кога един човек го разбира и кога не го разбира. Когато хората го разбираха какъв е, той беше като памук.
– Сега, като правиш една равносметка за драмата да си син на Николай Гяуров, каква драма е това – “джокозо” или по-сериозна драма…
– Не, не е по-сериозна драма. В края на краищата във всички взаимоотношения между родители, синове, деца и т.н. по някакъв начин има конфликти… Без това не може, нали. С него винаги е било една идейка по-трудно, по-различно, пък и той е човек, който и нервно доста е бил изтощен от тази невероятна световна кариера, която му е тежала в продължение на 45 години. Това са нерви, това е напрежение, това е… така че ние сме се опитвали и сме успявали да го разберем, да го възприемем, да го асимилираме такъв, какъвто е. В края на краищата – не бих си сменил бащата!
Вестник “Култура” бр. 34 17 септември 2004