Бе събитие, бе преживяване срещата с изкуството на чаровния перуански тенор Хуан Диего Флорес (14 януари, зала 1 на НДК). Вълнуващо, отрадно преживяване, наситено с емоция, финес, елегантност, вкус и съвършено музициране. В момента Флорес е в зенита на своята слава и, както вече няколко пъти се случва, ръководството на Софийската филхармония успя да привлече този, желан и канен навсякъде, изключителен певец. Каква е рецептата на директора на филхармонията Найден Тодоров – естествено нямам представа, но очевидно е, че тя работи успешно. И то не еднократно. Аргументи не са необходими – достатъчно е да погледнем продължението на сезона, в който блестят всеизвестни изпълнители.
Случвало се е концертите и на големи оперни имена, с арии и оркестрови откъси, да излъчат някакъв тип монотонност в музикалното ставане. Разбира се, най-страстните меломани умират да чуят за стотен път определена ария – тон по тон, дума по дума. Много рядко обаче подобен концерт може да взриви въображението, да изненада, да промени представите за познатото от години. Както се случи тази вечер, която Флорес посвети на българите и в която имаше арии, които тук почти не се изпълняват. Избраните от него ценни късове от опери, дори и в преобладаващата лирична тоналност, предизвикваха многообразието в проявите на този глас, който сияеше в музикалния акт с щедростта на своите качества, подкрепени от впечатляващ, дори за неговата извънредна класа, професионализъм.
Щедър бе Флорес и в количеството арии, които изпя – 10 арии в редовната програма, три всемирни испаноезични песни и още една ария. И тук имам предвид далеч не броя на изпетите откъси, а разнообразието им в музикалното внушение и, най-вече, във видовете вокалност, които предлагаха и, съответно, изискваха от изпълнителя. Така той разгърна цялостно възможностите на гласа си по отношение на диапазон, колоратура, динамики, оцветяване в различните регистри, нюансирано фразиране, брилянтно ясна артикулации на словесния текст и на четирите (френски, немски, италиански, испански) езика, на които пя. Също необичайно за този тип концерти бе началото, в което вместо обичайното оркестрово въведение Флорес се яви с две Росиниеви арии – на Флорвил: Deh tu m’assisti amore из първо действие на операта “Синьор Брускино” и на Джокондо из второ действие на операта “Пробният камък”. В романсовата лирика на първата ария певецът веднага прикова вниманието с финеса и изяществото във фразирането, със завършеното легато и съвършените колоратури…Но най-вече с естествената, споделена спонтанност на певеца. Той владее изключително това изкуство – да създава атмосфера на спонтанност, на сърдечност. Арията на Джокондо, заредена с почти целия Росиниев вокален “арсенал”, показа, като в галерия на тембри и вокални умения, безотказната техника, пъргавината в щриха и красотата в трансформациите на гласа във всеки различен епизод от нея. Всъщност Росиниевото въведение “съобщи” на тези, които никога не бяха слушали Флорес какво им предстои още да преживеят. В Доницети-сегмента от програмата беше очаквана арията на Неморино из “Любовен еликсир”, изтъкана от прелестни медза воче тонове, а в контрастната ария на Едгар от “Лучия ди Ламермур” лириката отстъпи на изстрадания драматизъм, на трагичното внушение. Промяната в гласа бе впечатляваща, с безупречни дисциплина и вкус в артикулирането на фразата, с повече плътност в емисията. Гласът стана по-тъмен, зазвуча сякаш с добавен обем, придоби особена сила на внушението, с вулканична емоционална енергия, разтърсила аудиторията.
Артистичното излъчване на Хуан Диего Флорес е един най-силен негов аргумент. Гледала съм го в спектакли, но не допусках, че неговият актьорски талант, не само в пеенето, но и в поведението му ще доминира толкова ярко и по време на концерт. Създава особена аура, в която те вкарва и не ти позволява да отклониш поглед от него. Приковава те. Не стои самотно на концертния подиум; излъчването му добавя допълнителни нюанси към същността на мигновено създадения образ. Разбираш, че ако не го наблюдаваш пропускаш важни детайли от прочита му на музиката. В двете арии от оперетите на Лехар – Dein ist mein ganzes Herz от “Страната на усмивките” и Freunde, das Leben ist lebenswert из “Джудита” отново “вкара” индвидуалното си разбиране в леки, много подходящи спрямо значението на текста, колебания в темпото, в агогиката, а в арията от “Джудита” гласът “потъна” в силния оркестър, чиято съпровождаща функция следваше стриктно мелодичната линия на арията и трябваше да бъде малко по-укротен от американския диригент Кристофър Франклин, който бе преобладаващо много коректен в реализацията на съпровода си.
Още от вокалното можене на Флорес – към перфектната артикулация на всеки знак от музикалния текст той прибавя и майсторството си да артикулира, да произнася да насочва към всеки от публиката всяка дума от словесния текст. Въпреки че светът гъмжи от звезди, това изкуство се владее от малцина. Във френския сегмент от програмата Флорес пя ария на Милио от “Кралят на Ис” на Лало – с мелодична свежест и ненагледна бистрота в промълвените тонове в пианисимо. И веднага след нея, в шлагера за лирични тенори – арията на Вертер, отново “обърна” посоката на чувствата към разтърсваща душевна обреченост. За да върне светлата любовна звучност, с отворен, пълнокръвен, щедър звук в арията на Ромео Ah, leve-toi soleil из операта на Гуно, придружена от приятен флирт с публиката. Впрочем, както вече подчертах, Флорес притежава и могъщия талант да държи публиката, да я води и в тази приятна принуда тя му се подчинява щастливо за взаимност в изживяването на скъпоценните минути от срещата им. Програмата завърши с арията на Рудолф (първо действие) от “Бохеми”. Но не и кулминацията в концерта. Тя настъпи когато Флорес взе китарата си и изпя “Besame mucho” (Веласкес) и “Палома” (Ирадиер) – възцарилата се внезапно атмосфера на тиха, дълбоко споделена интимност в това, сграбчващо сетивата, чувствено откровение по различен начин прикова и разтърси залата, която се взриви, за да измоли още музика от възхитителния, широко скроен, емоционален човек. Получи я – с “Гранада” на Лара и арията на Калаф от “Турандот” – заедно с оркестъра и Кристофър Франклин. На върха на кариерата си този изключителен музикант, певец и артист покорява със своето излъчване, с естественост и непринуденост, с щастливото си потапяне в музиката. И над всичко – с феноменалното белкантово пеене.