Бах, Казанджиев и Шостакович бяха авторите, включени в концерта на Струнен квартет “Фрош” (11 януари, камерна зала “България”) в състав: Негина Стоянова, Петя Димитрова, Мария Вълчанова и Теодора Атанасова. Квартетът следва неотклонно пътя си, в репертоара му преобладава музиката на ХХ и ХХI век, продължава да представя съвсем нови творби на своята публика. Интензитетът на работа не е намалял, може и да е нараснал, като се има предвид, че в квартета има отново смяна на виолончелист – Теодора Атанасова влезе в състава преди около година. За 3-4 години тя е третият музикант на тази позиция след Виктор Трайков и Атанас Кръстев. Смяната на човек в квартет е проблем, знае се. И ако го споменавам, то е защото търся причината за някои констатации от концерта на “Фрош”, един състав, който, както и друг съм подчертавала, от самото начало на своето съществуване има почитател в мое лице. Всъщност дадох си сметка, че това е първият им концерт в новия състав в акустична среда, който слушам и който ми дава реална представа за лицето на ансамбъла в този момент. Проблем в момента има и той, според мен, се дължи не на темпорален, а на звуков и тембров синхрон в ансамбловата емисия. Най-отчетливо това се почувства в Четирите фуги (контрапункта) от “Изкуството на фугата” на Бах, които съм слушала преди години още с първия челист в състава. Какво да се прави – тази фактура оголва и показва всичко. Показа, че на дамите от квартета им предстои още много работа, докато обемът на звука и индивидуалната специфика в свиренето на Атанасова се изравни и уеднакви с останалите от квартета. Солистичните навици още не са отстъпили колкото е необходимо.Това изисква просто още време. И сигурно не би се почувствало така, ако не беше “коварният език” на Йохан Себастиан Бах, изискващ чистота на линиите, баланс и темброво съотношение, цялостно съгласуване в изпълнението на щрихите и (особено) уеднаквяване на начина, по който ниският инструмент формулира фразата с останалите – без звукови разширения. Проблемът може би не може да се почувства по време на репетиции, ако няма някое външно ухо да чуе и констатира. Но различният вид инструментално поведение променя същността на ансамбъла. Няма да се спирам на някои интонационни несполуки.
Деветият квартет на Васил Казанджиев всъщност имаше своята концертна световна премиера след онлайн премиерата, която считам за предизвикана от дадените обстоятелства фикция, лишена от естествената за музикално творение акустична среда на концертната зала. Тя се състоя през май, миналата година. Допускам, че композицията е завършена в края на 2019 или началото на 2020 г. (Принцип в професионалните програмни текстове за концерт е да има и датите на написване на произведенията.) Квартетът е с времетраене около 15 минути, той върви нацяло, в една част, но както и в предишни композиции на Казанджиев в жанра, тук се открояват няколко дяла. Започва с бавно, тържествено по характер, въведение в строга изразителна интервалика, с пластична мелодика. Следва по-активен в темпото дял с водеща линия на виолончелото и звукотемброви наслагвания от другите инструменти. Ниският глас на виолончелото продължава като доминиращ, а инструменталните фигури върху него изграждат активен сонорен пласт от глисанди, пицикати, тремоли, кратки реплики – нарастване, което стига до впечатляващ звуков хедонизъм в изразено надсвирване, чието успокоение завършва втория дял. Водещата функция поема виолата, монологът й, в съгласие с виолончелото, върви във все по-типична за късния Казанджиев бавна протяжност – ламентозен, владеещ пространството глас. Високите инструменти продължават лиричната тенденция. Красивата, полифонично изградена, сякаш безмензурна протяжност в режим на импровизационност разгръща пространството, в което се заражда поредното активно движение със сгъстяване на звукотембровите предложения в задъхано скоростно движение. Финалната фаза-епилог резюмира с кратки щрихи и маркиране на елементи от началото основни поанти в структурата на творбата. Съставът отдавна е усвоил музикалния език на композитора; не случайно от Четвъртия си квартет Казанджиев им посвещава всяка своя следваща творба. Струва ми се, че с всеки свой опус в жанра Казанджиев предпочита да се приближава повече към наратива, без да напуска своите открития в сонористиката, в създаването (и тук) на отворени звукотемброви пространства, концентрирано и лаконично, със завладяваща слуха напрегнатост. Прекрасно е, че в късния си творчески период композиторът откри отзивчивостта, способността и енергията на “Фрош”; предполагам, че това сътрудничество е сериозен импулс за него.
Третият струнен квартет от Шостакович е в репертоара на “Фрош” – струва ми се, че през 2011 г. го свириха на фестивала “Мартенски музикални дни”. Композицията е създадена веднага след войната и отразява сложната неизлечима драма вследствие на колосалните в трагизма си преживявания на личността през този мрачен период. Противоречиви са текстовете за квартета, описван от едни изследователи като лиричен, а от други – като един от най-драматичните опуси на композитора. Зависи от прочита, разбира се, зависи и от нагласата на този, който чете музикалния текст. В прочита на “Фрош” имаше известна неопределеност, която не бих отдала на нерешителност по отношение посланията на творбата. Според мен тук проблемът идваше от недостатъчно категоричното инструментално поведение, което естествено дефинира и ансамбловата реторика. Първата част можеше да бъде малко по-сложно осмислена, с по-плътен щрих, с леко, но многозначително уплътняване на фактурата от ансамбъла под водещия глас на първа цигулка, с по-целенасочено “обръщане” на лириката в размисъл, в спомен. Това настроение прераства в трагически разказ във втората част, който тук не можа да бъде “изговорен” с необходимата плътност и с по-мрачно, тягостно внушение. Това се получи може би и заради инструменталното решение на тактовете при пианисимо в стакато, които не са еднозначни в смисъла си, би трябвало да звучат като надвисващо зло или мрачен спомен за зловещи събития – но това изисква повече натиск, по-драстичен звук, по-решително, отривисто стакато, независимо, че е в тиха динамика. В това отношение третата част бе абсолютно сполучена, тя е и с много ясен знак, там дамите от квартета постигнаха цялост и онази свобода в драматургичното развитие, която съм свикнала да чувам на концертите на “Фрош”. Тук имаше чудесни идеи в категорично изведените обрати в движението – и точно тези находки в ансамбловия звук, които не се състояха цялостно в предишните две части. Смислено и задълбочено бе адажиото, което освободи тембровата фантазия на състава. Все още гласът на виолончелото “иска” да е отделно и над всички. Естествено знам, че това не е нарочно, но когато има един акорд, раздаден в инструментите той се чува, разделен на две – чело и останалите. Става дума за дисциплина и фокусиране на звука, отнемане от обема му, престрояване на солистичния подход в ансамблов. Да, лесно е да се напише, другото е по-трудно. Но съм убедена, че проблемът с времето ще отпадне. Неистов финал, резултат на действителен прочит и след изпипаното соло на виолончелото връщането към мнимото безгрижие на лиричната тема се получи много добре, както и семантичното й обръщане в самия финал на квартета, където гласът на челото, резюмира сякаш събитията, последван от първа цигулка, която в адажиото-кода “изигра” убедително трагичната вглъбеност на финала.