Този разговор се състоя преди 9 години. В професионалната ми работа има фиксирани моменти на разговори с умни хора, чиито мисли са валидни и днес. И затова си позволявам да ги публикувам отново. Позволявам си и кратко връщане назад.
С Боян Воденичаров се запознах през 1983 година. Той тъкмо бе станал лауреат на конкурса “Кралица Елизабет”. Срещнах го в дома на Анатоли Кръстев и Нели Кулаксъзова. Боян тогава беше на 23 години, а аз съм 10 години по-възрастна от него. Дълго разговаряхме. По-точно той говореше, а аз слушах смаяна от ума и зрелостта на това момче, от завършената му мисловна система, както и от от “обратните завои” на неспокойната му мисъл, от смисленото му бунтарство. Огромен свят! И зрялост, и аналитичност, до която мнозина не достигат изобщо. Самият Боян е труден за обхващане като личност, като мислител, като музикант…
Оттогава, иска или не иска, той е в живота ми. Напоследък още по-често мисля за него – колкото повече набъбва глупостта и самонадеяността около мен, толкова повече си спомням някоя от не многобройните ни срещи или някой от концертите му, или слушам негови записи. Този процес на периодични присъствия на Боян в главата ми ще продължи докато съм съзнателен човек.
Затова реших да припомня разговора си с Боян Воденичаров, който се състоя в стаята ми в Националното радио. Тази година той закръгли авторитетните 60 години. И това е, мисля, възраст, която се отблагодарява за трупаното през годините познание, за смисления труд. Което Боян сигурно би опровергал веднага от позицията си на човек с кипящ нестандартен ум, способен да създава стандарти за по-обикновените като мен.
Публикувам разговора с него и с въведението, което в голяма степен е актуално и до днес. Само са изминали още няколко години, които не са променили почти нищо. А дали настоящата ще промени нещо в човешкото съзнание, струва ми се все още предстои да видим. Моят оптимизъм по този въпрос е твърде скромен.
Боян Воденичаров(1960) е пианист, композитор, импровизатор, музикален педагог. Роден е в София. Когато през 1979 г. е приет в Консерваторията, той вече е лауреат на конкурса в Сенигалия. Следват още лауреатски звания – през 1981 г. на конкурса “Бузони” и на конкурса “Кралица Елизабет” в Белгия през 1983 г. През 1986-87 година специализира при Леон Флайшер в Балтимор. Изнася концерти в Европа, в Съединените щати и в Япония. Свири на Валонския фестивал, на клавирния фестивал в Амстердам, на МИДЕМ.
Педагогическата му дейност започва от Консерваторията в София, продължава като преподавател по камерна музика в Кралската консерватория в Лиеж, после в Гент. Сега е професор по пиано и импровизация в Кралската консерватория в Брюксел. Канен е за жури на конкурса “Кралица Елизабет” през 2003, 2007 и 2010 г.
От години свири и изследва възможностите на старинни клавирни инструменти. Концертира и записва като солист и като камерен музикант. Негови композиции се изпълняват в България, във Франция и в Белгия.
Записва за радио и телевизия в Италия, Франция, Белгия, България и Холандия. Дискове с негови звукозаписи постоянно се откриват в каталозите на различни фирми.
Боян е рядък тип съвременен европеец. В това налудно време, когато всеки се е устремил да печели нещо – слава, пари, кариера, престиж, звания или всичко заедно, когато лакомията стана най-отличителният белег на “цивилизованите”, а и, както тъжно наблюдавам, и на тези, които се наричат интелектуалци, той е сред малкото личности, които все още вдъхват вяра, че човекът е умен и чувствителен съзидател, чието присъствие на планетата още носи красота и смисъл.
19 години Боян Воденичаров живее извън България. Или по-точно, живее и в Белгия, и в България. И не защото често идва тук. А защото по най-естествен начин участва в живота на своите приятели и познати. Участва с примера си, с делата си, с културата си, с музиката си. Със себе си.
Хуманизмът му, неспокойствието му като гражданин и като музикант, начинът, по който работи, търси своите истини, сякаш са някакъв постоянен коректив за другите. За мен. Затова никога не бих пропуснала възможния разговор с него. А и от 2007 г. едва сега отново случаят ми го даде.
– Нека тръгнем от родната ситуация… Имате ли представа какво става тук, в България, с музиката?
– Имам фрагментарна представа – каквото мога да видя и да чуя, когато идвам. Но то не е цялостно. Четох всичките истории покрай съкращаването на бюджети, затварянето на оркестри, намаляването на заплати и пр. Това е ужасно, но не мога да кажа, че ме изненадва. Защото в момента това се прави навсякъде.
– Въпросът е как се прави. Не знам какво стига до вас, в Брюксел, но извън София пълноценен симфоничен оркестър вече няма.
– А, това не знаех! Всички провинциални оркестри са закрити, така ли?
– Една част от тях станаха тип “Симфониета” с по 30-32 души, а останалите – опери. Филхармония или симфоничен оркестър няма нито в Русе, нито в Пловдив… По този повод искам да ви попитам как в Брюксел, например, се финансира класическата музика?
– Белгийската политическа картина изобщо не е цветуща. И там има министри на културата, които са точно толкова плачевни, колкото и тези, които действат тук. Разликата, според мен, между България, която все още създава традиции в културата си, и някоя друга страна, която ги е създала отдавна, е, че България в това отношение е по-крехка и уязвима. Точно защото традициите са все още в процес на изграждане. И ако държавата си каже: “Зарязваме културата, защото тя не носи приход!”, тогава съществува риск от геноцид на нацията, защото нация без култура загива. Това всички го знаят, а нашата култура, както казах, е в процес на създаване. Не трябва да си правим илюзии, че сме я създали. Това, което сме създали, е някакво начало, но трябва да се продължи, да се отиде по-далече. Най-важното нещо в културата е традицията. Всичко силно в културата се е случвало, когато традицията е била продължавана. Само на пръв поглед изглежда, че силното в културата е някакво ново откритие, което прави революция. Не е така. Открития се правят, за да може след това човек отново да ги присъедини към традицията. И си мисля, че е много рисковано да се кастрира културният живот в България, защото създаването на културна традиция може да се осуети или да се прекъсне. Друг е проблемът, когато във Франция, Англия или Германия има криза и се режат бюджети. Там културната традиция сама ще се защити.
– Ние вече 4 години официално уж се приобщаваме към традиция, която трябваше да е европейската. Но, обратно на очакванията, колкото повече време минава, толкова повече се неглижира високата култура, тази, която не е масова. В страните, които познавате, има ли практика, когато нещо не се долюбва от целия народ, да се казва, че след като не може да напълни залата и да донесе пари, не е толкова необходимо? Защото това се случва в момента в България.
– Спомням си преди няколко години политическата борба между Никола Саркози и Сеголен Роаял. Роаял, която е в лявата политическа линия, каза, че една култура, която не може да се самоиздържа, не заслужава да бъде на дневен ред. Което е неистова глупост! Единствено комерсиалната култура може да се самоиздържа, защото носи приходи. А високата култура съдържа в себе си и новото, непознатото. И от редовата публика не може да се иска да плаща за нея. При всички случаи тя е издържана от меценати, от държавни дотации или от фондове. Та тази модна сега идея, която идва от неолиберализма, че културата би трябвало да се самоиздържа, е абсолютна глупост. Новото в културата не може да се продава лесно. Защото всяка нова идея е непозната и хората се враждебни към нея. Нека само да си спомним, че никой не е купил една картина на Ван Гог. Обаче не можем да си представим дори за секунда живописта без Ван Гог.
– В пледоариите на новите политици, които от 2009 г. седнаха в креслата, непрекъснато ни се дава за пример Запада, като че ли ние не четем какво става там. Откъм Министерството на културата идват реплики, че навсякъде имало много големи съкращения. Вие сте професор в Музикалната академия в Брюксел, работите с млади хора, които също искат да станат класически музиканти. Разкажете дали точно така стоят нещата в Белгия, за която допреди две десетилетия говорехме с провинциално високомерие, че това не е най-голямата музикална сила в Европа.
– Е, то не е толкова високомерно! Донякъде е вярно, Белгия не е кой знае каква музикална сила…. Зависи от гледната точка. Ако става въпрос за кохерентен, логичен, адекватен на времето музикален живот, Белгия е по-напред от България. Ако става въпрос за музикален талант, за природен талант, България е по-напред от Белгия.
– България по таланти е по-напред не само от Белгия, въпросът е какво става с талантите малко по-късно…
– … и дали се стига до културен живот, който да има актуален смисъл, да има смисъл в културния контекст днес. Защото, в крайна сметка, културата не може да си бъде самодостатъчна. А нашата култура, боя се, малко се затваря в самодостатъчност, ние си правим култура за нас си, имаме си нашите гении, на които се възхищаваме. Това не е достатъчно – трябва да има връзка с цялата европейска култура. Не става въпрос само за Белгия, можем да говорим за Унгария, за Чехия, за събратята ни по политическа биография, нали. Това са страни, които са свързани с Европа традиционно и остават свързани с Европа. Защо Европа? Ами защото нашата европейска култура има някакъв корен, общност, има някакъв център. Човек може да чете Казандзакис, Достоевски, Томас Ман, Екзюпери, Оскар Уайлд и да намери общи връзки. Има нещо, което е европейска култура, това не е измишльотина. И връзките с тази култура, традицията, за която говорих, според мен са нещо важно. И най-важното за нас е да продължаваме да изграждаме национална култура, която да е във връзка с този европейски контекст. Не да е национална култура, с която да си успокояваме обременената съвест или да си заглаждаме настръхналите комплекси, а да е култура, която да общува с останалата част от хората в Европа, които също имат нужда от култура. Не сме само ние, които имаме нужда от култура. В този смисъл, всички имаме един общ духовен ангажимент. Трябва да продължим да създаваме тази национална култура, която да е общочовешка култура. Със или без политика, със или без финанси, с идиоти, които ни ръководят, или с интелигентни хора – това не идва отвън. При всички случаи, тази култура няма да се създаде от този или онзи министър, а ще се създаде от нас, артистите, които я правим. Министърът, първо, няма хабер от култура, той при всички случаи е парашутиран отнякъде. Никога няма да се роди този министър, който да разбира от култура. Няма такива министри. Докато творците, артистите разбират от култура. Те имат ангажимент. Сега тук някой ще ми каже: “Лесно ти е да дрънкаш, защото, ако трябва да снемеш филм, ти трябва бюджет, ако трябва да направиш спектакъл, ти трябва бюджет.” Разбира се! Но ако няма бюджет, какво да правим. Да седнем да плачем, да се застреляме? Трябва да се търси начин да се прави култура с това, с което разполагаме. Факт е, че можем да го правим. Навремето, когато беше тоталитаризмът, ни се струваше, че ще се задушим от тая изолация, че ще измрем. Е, не! Успявахме! Намирахме начини да слушаме музика, да четем книги и да останем адекватни – чисто и просто от страст към културата. Намирахме начин да открием достъп до нещата, които ни вълнуват и ни интересуват, за да се информираме, да сме в крак със световната култура. Това винаги може да се направи, ако човек има достатъчно независимо търсене. Но ако се чака отвън да дойде решението, мисля, че ще чакаме много дълго.
– Тук има едно, мисля, сериозно отчаяние, което вече обхваща и хора като мен. А не съм човек, който се предава лесно. Ние на инат работим вече. Защото имаме усещането, че високата култура дотам вече абсолютно не интересува тези, които разпределят парите, че те искат да я унищожат, защото никак не я разбират… Знае се, че управници, които са тръгнали срещу интелигенцията на страната си, никога не са прокопсали. Но изглежда нашите са решили да ни докажат обратното…
– Сега ще трябва сам да си противореча. Преди малко казах: “Няма такъв министър, който да разбира от култура.” След войната във Франция е имало Андре Малро, но това е след войната. Вацлав Хавел също беше президент на Чехия, нали. Но то пак е след едно екстремно положение. В момента, в който се влезе в нормалната канава на политиката, се вижда, че всички политици са, така или иначе, опортюнисти, аривисти и играчи. Много рядко има изключения. Примерно, във Франция философът Люк Фери, този, който беше министър на образованието, стоя шест месеца и го изплюха. Защото беше чуждо тяло. Той, като излезе от политическата конфигурация, каза: “Аз си дадох сметка, че единственият закон, който важи в политиката, е да останеш на власт. Ако, за да останеш на власт, трябва да правиш реформи, правиш реформи. Ако, за да останеш на власт, трябва да блокираш реформите, блокираш реформите.” С други думи, ако, за да останеш на власт, трябва да лъжеш, лъжеш. Ако, за да останеш на власт, трябва да прокламираш някаква истина, прокламираш тази истина. Ето, в това е абсурдът. А колкото до конфликта между интелигенция и политици, той е непрестанен и навсякъде. Макар че с ужас забелязвам, че все повече “интелигенти” започват да минават надясно. В смисъл – започват да приемат, че неолибералната система с пазара, който решава, с парите, които решават, е действително една добра система. Това е добра система в случай на интелектуална ленивост. Понеже нямаме ясен проект за общество в момента, не е ясно накъде върви човечеството, към какво се движим, единственото, което е ясно, е, че парите решават всичко. Но това е интелектуално успиване. По същия начин можехме да си легнем на идеята, че комунизмът решава всичко и въобще да не търсим друг вариант. Комунистическата партия дърпа конците, край! Трябва да го приемем. Няма изход, това е! Няма такова нещо. Винаги има изход. Ако парите дърпат конците на абсолютно всичко, това е порочна система, това не е нормално. Независимо от парите, независимо от властта, човекът си има от край време импулси – към духовност, към щедрост, към всичко, което е творчество. Това е в крайна сметка някакъв вид гратис-дейност. Тя не се прави за пари. Никой писател не пише романите си за пари; никой откривател не прави откритията си за пари. Този импулс не може да бъде затиснат и унищожен от днешните обяснения, че парите решават всичко.
– Добре, но светът непрекъснато показва обратното. И тук, откъм властта, идват други “истини” (засега доста успешно), тиражират се по вестници… Та, колкото и да сте убеден в това, което говорите, не считате ли, че днес светът все пак се управлява от парите. А парите искат само едно – да са повече, да се множат. И това прави съвременната култура много крехка.
– Нямам отговор на този въпрос. В края на краищата, аз съм музикант, не съм икономист. Мен ме ужасява това, че парите регулират толкова много от процесите в обществото. Ужасява ме това, че научната дейност в 95 процента е зависима от мултинационални компании и само 5 процента е независима. Ужасява ме, че класическата музика влиза в едни ужасни индустриални форми, получават се някакви гигантски хонорари… Гледам хонорарите на големи диригенти и известни инструменталисти – 40 хиляди, 60 хиляди, 70 хиляди евро – та това е бюджет на цял културен институт в малка страна! А тези хора ги взимат за един концерт. Тук има нещо абсолютно перверзно. Започва човек да си мисли: наистина ли има още някакви връзки с това, което изкуството носи като хуманизъм; връзки с откритията, които си направил, за да ги споделиш с някой друг! Едва ли! Това сигурно звучи като някакво идеалистично бръщолевене.. И въпреки това, на мен ми се струва, че ако това се изгуби, изкуството става абсолютно излишно. То става просто някакъв декоративен атрибут на консумативното общество, което иска да си гарантира, на всичкото отгоре, и духовност. Не само да имаш джипове, вили, но и да гарантираш, че си духовен. Аз се надявам, че както духовният живот винаги е намирал своя път, така и сега ще го намери. Човек има нужда от независимо мислене и това не е първият случай, в който някаква форма на власт се стреми глобално да го затисне и да го контролира. Естествено, големият аргумент тук е, че днес средствата за манипулация са такива, каквито никога не е имало. Сега има медия, която е невероятно мощна и започва да мие мозъци още от бебешката люлка. Има и Интернет, който е смесица от най-добро и най-лошо! И никой не може да го филтрира. Има една невероятна супа от истини и лъжи, в която хората постепенно губят интерес да правят разлика кое е истина и кое – лъжа. Това са ужасни неща. Но аз не мога да съм музикант, който свири музика, която е носител на хуманизъм, и да се откажа, и да почна да крещя от ужас, и да кажа: “Не, идва Апокалипсисът и светът загива!”. Мисля, че има двигатели, които си остават незаменими. И независимо как властта укрепва механизмите си за манипулиране, никога не трябва да забравяме, че властта няма достъп до духовните зони. Само духовната дейност има достъп до тия зони.
Навремето, когато живеехме в тоталитаризма, си давахме сметка, че, в крайна сметка, властта е безпомощна да разбере какво прави културата. Това е винаги шансът на тази дейност – че е, един вид, свят в света. Културата е свят в света. Защо човекът прави култура? Защото светът е несъвършен. Гледах някакво интервю с Тарковски, който казва: “Ако светът беше хармоничен, никой нямаше да има нужда да прави култура. Правим култура, защото намираме света абсолютно деформиран, нехармоничен, грозен, лошо направен, разрушителен. И културата търси да защити тази друга част от човека, която търси хармония, справедливост, щедрост и креативност.” С други думи, независимо какви чудовищни форми придобива властта, тъй или иначе духовността, културата и креативността са съвсем друга писта, друго измерение на човешкото съществуване. И е достатъчно човек да не се отказва. Само тогава може да се намери път. И изход. Но единственото трудно е, че настава умора. Да, живееш в една социална система, която скърца и гние, и пада, и се руши – в един момент не ти остава здраво място. И си казваш: “Аз, ако ще да имах 17 живота, изпълнени с воля и добро желание, нямаше да мога да издържа.” И се отказваш. Да, това го разбирам. Но какъв шанс има човекът, освен да продължи. Не можеш да се предадеш и кажеш: “Не, в тая държава нищо не става!”.
– Красиво звучи това за културата, която запълва празнотите у човека. Но вие подхванахте темата за чудовищните хонорари… Тогава какво става със самия процес? Какво се случва с тази “духовност”, маскирана с реклама, с механизми за правене на кариера. Как публиката ще може да различи истинското?
– Е, това е дълга, дълга тема… Първо, няма връзка между духовната култура и културната индустрия. Една индустрия може да индустриализира каквото си иска. Религията може да се индустриализира. И да се политизира. И да се опорочи. Всеки културен продукт може да бъде откраднат или да започне да се продава. Ако говорим за маркетинг и за продаване на имена, това няма нищо общо с музикалната култура. Нищо общо! Музикалната култура е там, където има независимо търсене. Въобще, няма знак на равенство между най-известните имена и най-добрите музиканти. Спомням си една история за Серджу Челибидаке. През 1960 г. дирижира в Германия и един журналист идва и възкликва колко голям диригент е, а пък не е толкова известен, колкото Караян. А той му отговаря: “Ако искате, ще ви заведа в най-известното заведение тук, искате ли?” И журналистът казал: “Да, с удоволствие!” “Да идем тогава в Макдоналдс”, му предложил Челибидаке.
– Говоря за тези хора от публиката, които нямат опита и чувствителността на един човек на изкуството. Нали все пак изкуството иска да бъде чуто. А когато една цяла машина продуцира биографии на хора – как да се ориентират?
– Ориентацията е личен ангажимент. Ако смятаме, че „консуматорът” на култура трябва да бъде съветван от медийната културна политика, ние го подценяваме и унижаваме. Културата е насочена поначало към тая част от човека, която е свързана с независимото мислене. Някой, който не може да мисли и чака да му кажат какво да харесва, според мен, той, дали ще слуша или няма да слуша една симфония от Малер, е все тая. Този, който отива и чува, и му е любопитно, и след това отива пак да чуе по свой личен избор, поради своето лично любопитство, това е публиката на културата. Естествено, образованието е много важно нещо, в училището, в гимназията… Ако там има проблеми, е много страшно. Ако изчезва културата от образованието, това е нож с хиляда остриета… Да, точно това става сега. Образованието става много прагматично, учат се неща, стриктно свързани с меркантилни, прагматични цели. Артистичните дисциплини дори отпадат от образованието. Аз не мисля, че публиката е само продукт на културна политика. Това ми звучи и много комунистическо, и много неолиберално. Един вид, дай да направим един страхотен маркетинг и всички ще дойдат. Те идват, защото ги лъжем. Нека да говорим откровено. Маркетингът се занимава с това да направи много привлекателни определени лъжи. Никой няма да си позволи да направи реклама, в която има истина, защото истината е едно от нещата, които най-много плашат и най-малко привличат хората. С други думи, ако гледаме как маркетингът привлича хората, трябва да споделяме възхищение от факта, че той работи прекрасно с лъжата. Това не може да ни служи за пример, това са други процеси. И аз пак се връщам към твърдението си, че имам доверие на личното любопитство и на нуждата от култура на човека. Не мисля, че човекът в ХХІ век има нужда някой да му казва какво да слуша и какво да чете. Ние сме бомбардирани с такива количества, че, тъй или иначе, всеки е вътрешно дезориентиран. И трябва да си намери сам своя отговор. А рекламите – те са тунел без изход. Аз не мога да разчитам на тях. Не мога да разчитам на това, че ще отида да слушам някого и ще се задължа да го харесам, защото пише навсякъде, че бил гениален. Аз разчитам само на ухото си. Ухото ми е изградено от моите лични преживявания. Мен са ми казвали, примерно, години наред за някого, че е некадърник, моето ухо е казвало, че е гениален. Аз не разчитам на това, което ми казват написаните реклами.
– Съвсем скоро навършихте 50 години. Не исках разговорът да бъде завъртян около този факт, но това е все пак един праг. Дълъг път извървяхте. Ще продължите ли по него, или сте решили да се отклоните в някаква посока? Какво не се знае за Боян Воденичаров като музикант?
– Аз не знам кой какво знае, но едно от нещата, което правих в Белгия, е заниманието ми със старинни инструменти, със стари пиана и с търсения в тази стилистика. Това е, което не съм показвал тук, защото няма как. Това е дейност, която много ме вълнува. От друга страна, започнах пак да импровизирам. Аз навремето така започнах. През 1978 г. бях ученик в музикалното училище и участвах във Втория джазов фестивал. Имахме трио с Христо Йоцов и Владо Гунев и това ми беше един вид дебютът. Още не бях студент. По-късно спрях да импровизирам, защото си въобразявах, че трябва да правя кариера на класически пианист. След известно време видях, че това не ме интересува толкова – точно този тип кариера на класически пианист, тъй както маркетингът я изисква… И освен че почнах да се ровя в старите пиана, започнах отново да импровизирам, което ми липсваше. И сега се чувствам щастлив, че отново мога да импровизирам.
– Учите ли студентите си на независимост. Те чуват ли ви?
– Най-много на това ги уча, уча ги по-малко на музика, отколкото на независимо мислене. Моето убеждение е, че ти не можеш да функционираш като музикант, ако не си изработиш независимо мислене. Може да имаш успех, но успехът… Музикант за мен е човек, свързан с културата. Културата, пак ще кажа, няма нищо общо с културната индустрия. Културата е независима, даже бих казал, маргинална дейност в обществото, която стои встрани от политическите процеси, дори е срещу политическите процеси. Защото всичко, което културата открива, се движи много по-бързо и се появява много по-рано. Там, където се намира културата, обществото стига доста по-късно. С други думи, ако човек иска да има успех, трябва да забави търсенията си, за да върви в крак с обществото. Но, ако си действително в крак с културните процеси, ти си по-напред от публиката и не може да имаш кой знае какъв успех. Може да е претенциозно това, което казвам, ама го виждам с очите си. Достоевски пише в 1867 година в “Бесове” за анархизма, за тези разрушителни движения и малко след това идва руската революция. Алфред Дьоблин пише “Берлин-Александерплац” и 20 години след това… маршируват нацистите. Очевидно е, че културата усеща някои неща, преди политиката да ги декларира. Движенията в културата са по-бързи и не можеш да очакваш успех. В някакъв смисъл, успехът е едва ли не гаранция за неуспех. Според мен, успехът в културата е чиста случайност. Трябва да се остави да бъде случаен, а не да бъде търсен. Някой ще каже: “Ей, каква гениална мисъл – ако нямаш успех, си много добър, ако имаш успех – не си добър. Защо не отидеш да се гръмнеш?” Въобще не казвам това. Може да имаш успех, но той идва по случайност. Маса са тези хора, които са големи артисти и интелектуалци, вършат своята работа и по някаква случайност имат и успехът. Но не са го търсили… Ако филтрираш нещата, виждаш, че половината от тези, които са важни в културата, не са имали успех. С други думи, успехът не е никаква гаранция. Той е просто съпътстващ фактор. Както може да си великолепен човек и да имаш двама приятели, може да си абсолютна свиня и да имаш 40 приятели. И обратното! Не можеш да съдиш по тези фактори. Успехът нищо не доказва.
– Убеждавате ли студентите си в това?
– Предполагам. Имам чувството че това им помага в работата върху музиката, защото търсим независимо мислене и честност към себе си. Тя, музикалната работа, е много свързана и с това, да се гледаш в огледалото, да не го нарека психоанализа, но има много общо с това да разбереш себе си и да се освободиш от нервите и страховете си – и тогава можеш да започнеш да свириш. За да освободиш пътя на слушането, трябва да се освободиш малко от амбициите, егото ти да не подскача наляво и надясно, да млъкне и да отвори пътя на слушането, което да те доведе до пиесата. Всичките тези процеси изискват да се вкара някакъв ред в психиката, в съзнанието. И гледам, че това им помага да станат по-добри личности, което за мен е много, много по-удовлетворяващо, отколкото обстоятелството, че ще имат или няма да имат успех. Една личност, която е цялостна, която има собствено мислене и собствени избори, за мен е много по-малко уязвима, независимо че има по-малко пари и пр. глупости. Защото може по-ясно да избира откъде да мине. И в този смисъл, особено с годините, започвам да се надявам, че им помагам.
– А вие самият за себе си искате ли нещо повече оттук нататък?
– С възрастта просто виждам, че най-важното за човека е да продължи с разчистването на сметките със самия себе си. Освобождаването на съзнанието от щуротии, хвърлянето на багажите от амбиции, страхове и всякакви предразсъдъци, които човек влачи цял живот поради едни или други обстоятелства или поради едни или други причини. Да се освободиш от страховете си постепенно – това става най-хубавото нещо, което можеш да направиш. И аз за такива работи си мечтая.
– Мислите ли, че ще дойде време, в което ние, хората, които се занимаваме с дейност, която не носи материални блага, ще спрем да се защитаваме и да се оправдаваме за това?
– Да ви кажа, това не ме интересува. Навремето, като живеех в квартал „Младост”, съседите ми се обиждаха само от факта, че ме има там, някакъв пианист. Това ги вбесяваше. И колкото повече им обяснявах, че това е професия, те толкова повече ме мразеха. Сега разбирам, че ако ги бях пребил от бой, щяха да ме уважават. Но понеже аз им обяснявах, те не можеха да ме понасят.
– И просто сменихте съседите, нали така?
– Е, какво можех да направя. Имам един приятел в Белгия, композитор, Виктор Кисин се казва. Той, като отива в митницата с документите, пише “композитор на музика”. Защото ако пише само композитор, те го питат: “Какво композирате – цветя, сценични аксесоари, какво?” Всеки се оправдава, много хора са се оправдавали. Нищо ново няма в това.
– Значи чувството за вина ще си умре с нас.
– Шостакович, един от най-големите композитори на ХХ век, е живият паметник на чувството за вина. И може би най-разяжданият от чувство за вина човек. Едва ли има някой, който повече от него да се е оправдавал… Той и като е дишал, сякаш се е оправдавал, че диша. Не е толкова страшно, че го има този конфликт. Аз не мисля, че скоро ще има такава хармония в обществото, че всички ще разделяме еднакво възхитата си от духовността, от културата. Човекът не е такъв. Ромен Гари казва, че човекът е изпълнен в едната си половина със зло, което разрушава, и в другата половина – с добро, което гради. В момента не развиваме особено тази половина, която създава и гради, защото неолиберализмът е повече основан на алчността и грабенето. Но човек я носи другата половина в себе си, тая, която иска да твори и да дава. Без нея започва да загива. Аз не мога да си представя, че едно общество може безкрайно да се озлобява, да пропада в алчност или в разруха. В един момент се стига до някаква криза, траекторията отскача и се тръгва в друга посока. Това е в природата на човека. Но си давам, от друга страна, сметка, колко това е трудно за балканските страни в тази посттоталитарна ситуация. Не казвам колко е трудно за България, защото не мога да отделя България от останалите. България е също свързана с други страни. И аз не искам да гледам на България като на някакво копеле, изхвърлено на бунището, защото не е вярно, не е така!
Вестник “Култура”, 11 февруари 2011