Фестивалът се откри на 31 юли. За този ден бяха програмирани два концерта – от седем и от единайсет и половина вечерта. Преди да разкажа впечатленията си, бих искала да съобщя имената на музикантите, които слушах в тези три дни. Това са: Брит Хюит – сопран, Мариана Карпатова – мецосопран, Марк Спаркс – флейта, Карин Дорнбуш – кларинет, Георги Вълчев и Никола Таков – цигулка, Борис Тонков – виола, Александър Сомов и Анет Артинян – виолончело, Анна Петрова и Лора Чекоратова – пиано. Композиторите, на които бяха поръчани произведения и които присъстваха на фестивала бяха Пенка Кунева, Петър Керкелов и Дейвид Лудвиг (САЩ). Чух и произведение на Добринка Табакова, която, както писах в предишния текст не присъстваше, поради ангажимент в Лондон. Чух също и български премиери от американеца Джейк Хеги, от индийката Джухи Бансал, от японката Хана Ишизаки – композитори, които са наши съвременници. И чиито творби в България изобщо не са изпълнявани, мисля.
Както се вижда, в компанията се събират американци и българи, повечето от които живеят в Америка. Карин е шведка, която работи в Швейцария, а Сашо Сомов е в Страсбург – така че има и музиканти, установени в Европа.
Предпочитам най-напред да се спра на класическата страна на фестивала. Репертоарът е стилово щедър и не лесен – нито за свирене, нито за възприемане от по-неопитни хора. Но салонът винаги беше пълен, което ме наведе на мисълта, че за осем години фестивалът не само е „зарибил“ интересуващите се от Ковачевица и извън селото, не само е станал популярен в България и извън нея, но също е разпространил онзи хуманитарен опит, който е толкова съществен, толкова всеобхващащ, когато говорим за влиянието на изкуството, в случая – за властта и притегателната сила на музиката. Особено когато се изпълнява така завладяващо от посветени музиканти. Които не само търсят и подреждат творби в концертни програми; търсят композиции, които възбуждат въображението, които „дърпат“ слушателското съзнание в желаната посока на споделено общуване. И така печелят доверие.
Отдавна не бях чувала на родна концертна сцена обработките на Бахови творби от големия композитор Дьорд Куртаг (1926). Всъщност минаха доста години откакто Драгомир Йосифов и Марио Ангелов нанесоха своите щрихи върху пестеливото Куртагово писмо – Бах за пиано на четири ръце. Първоначалният замисъл на композитора е за него и за съпругата му Марта Куртаг. Те са и първите изпълнители на релевантната транскрипция на неповторимия музикант, в която сдържаната строгост и специфичният, само негов, слух за съответстващия клавирен звук са реперите в диалога между две епохи, между съмишленици в строежа и движението на музиката. Транскрипции на Куртаг чухме във всеки от трите концерта на фестивала (в четвъртия бе изпълнена само една композиция – едночасовия Vivarium nocturnalis от Петър Керкелов). Анна Петрова и Лора Чекоратова пристъпиха свещенодействено към този текст с плътен звук, с подходящ щрих, с балансирана звукова взаимност. Сдържаност и възвишеност. И тези пиеси като че ли имаха функцията да отворят пространство за следващите. Изключението бе на концерта-откриване, на който като знак на специално уважение, според мен, преди транскрипцията на Куртаг на откъса от кантатата Actus Tragicus на Бах „Божието време е най-доброто време“ прозвуча „Калдъръмена приказка“ от Добринка Табакова, кръстницата на фестивала, една миниатюра от 2024 г. – триминутна импресия за флейта, кларинет и пиано (Спаркс, Дорнбуш, Чекоратова) с втъкани в нея избрани звукови белези, представящи Ковачевица и фестивала. Тази красива, звънка творба е посветена на Лора Чекоратова. Няма как да пропусна Pari intervallo на Арво Пярт, една настоятелно повтаряща се молитва, която спира дъха с простотата и откровението, което носи. А прочитът на Петрова и Чекоратова респектира с отдаденост и дисциплина в движението на музиката, чиято статичност е хипнотизираща. Тиха музика, която те кара да затаиш дъх и заради магическата игра с музикалното време.
Австрийска, испанска, френска, американска, италианска музика за любопитни конфигурации бе изпълнена на фестивала. Присъствието на великолепния американски флейтист Марк Спаркс направи възможно представянето на различни по стил и изказ пиеси, някои от които много рядко се свирят в България. Като Концертиното за флейта, кларинет и пиано на Ернест Блох, в което му партнираше кларинетистката Карин Дорнбуш заедно с Чекоратова. Класически примамлива творба, в която проблясваше много умело тембровият микс на инструментите. С лекотата, удоволствието, високо естетичното звукоизвличане, перфектният баланс Спаркс и Дорнбуш превзеха публиката и с Тарантелата на Камий Сен-Санс (заедно с Анна Петрова) и особено във великолепния аранжимент за флейта, кларинет и пиано на прелюда „Следобедът на един фавн“ на Дебюси, направен от американския кларинетист Майкъл Уебстър, който подчертава специфичната фактура на Дебюси и запазва атмосферата на музиката и в малкия ансамбъл, „музика, която се разтваря преди да може да бъде напълно уловена“ (Чекоратова). Тук е моментът да подчертая колко съдържателни, смислени и приятно лаконични са текстовете за произведенията в програмната книжка на фестивала – всичките дело на Лора Чекоратова.
Ансамбловият капацитет на музикантите бе най-ярко изявен в клавирните квинтети от Ерих Корнголд (Вълчев, Таков, Тонков, Сомов, Петрова) и Оторино Респиги, където на пианото бе Чекоратова. Това са проблематични, сложни композиции, които изискват максимална концентрация в подхода към тях. Въпреки че са образци на късния романтизъм, те се различават значително – най-вече в третирането на камерността, която в квинтета на Респиги разширява споделящия интимен характер, типичен за жанра, постигайки звучене, по-близко до симфоничното – тази жанрова трансформация бе осъществена великолепно от музикантите и, много съществено, по един напълно естествен начин с много качествен, събран ансамбъл. В своето есе „Камерна музика“ из книгата му „Въведение в музикалната социология“, Теодор Адорно пише за изключително важното подчинение на музикантите един на друг в камерната формация. Те трябва да напуснат своето солистично его, за да се вплетат в общата звучност по най-полезния за нея начин. Спомних си за това есе, защото тук камерният кръг бе действително превъзходно балансиран, със свои открития в полето на тембровото взаимодействие, в динамичните изграждания и нюанси, в културата на емоционалното излъчване, в съвършеното щрихиране във фразата. Това са музиканти не само със забележително инструментално поведение, но и с впечатляваща съвместност по отношение на смисловия прочит на творбите на Корнголд и Респиги.
Връщам се отново към програмите на „Неотъпкана пътека“ – те действително събират музика в най-различни стилове и форми, но събраното в една програма не носи привкуса на онези концерти, които в стремежа си да дадат „на всекиго по нещо“ са лишени от стил, от линия на развитие, от вкус. Мецосопранът Мариана Карпатова беше избрала Седем испански народни песни (1 август) на Де Фая и песни от Гершуин за следващия концерт (2 август). Карпатова е опитна певица с много добър рефлекс в артикулирането на музикалния и словесния текст. Нюансира забележително, с лекота пресъздава основното настроение на песента, гъвкава е в израза в различните по характер вокални миниатюри. Толерира с поетична възвишеност тяхната специфика. Гласът й танцува волно в сегидилята, потъва дълбоко в емоционалния свят на великолепната песен, реди скръбна изповед във финалното за цикъла поло. Тук не бива да се отминава фразирането и тембровите находки в партньорството на Чекоратова. Двете бяха заедно и в няколко песни на Гершуин в концерта от 2 август, в изпълнението на които суингираха с въздействаща емоция.
Един следващ текст ще рефлектира върху съвременните композиции.