Към летния полусезон на Софийската филхармония се прибави още един концерт, в който изненадващо се появи името на пианиста Кирил Герщайн. Дебютът му в България, така скоростно обявен, бе страхотен сюрприз за информираната концертна публика. Да, имаше риск в средата на ваканционния месец юли (16. 07) посещаемостта в зала „България“ да е по-слаба след изнасянето от града на голяма част от столичаните, които биха изслушали концерта, макар и без да могат напълно да осъзнаят величината на шанса да чуят този невероятен музикант. А и тук, в България, името му е познато на малцина – електронните и печатни медии (може би с изключение на едно-две предавания по БНР) не са залитали по идеята да го приближат към по-обширна аудитория. Така или иначе втори балкон на зала „България“ беше празен, което отново ме докара до известна фрустрация, защото знам колко публика се стича да чуе Герщайн в други концертни зали на Европа, Азия и Америка. Тук винаги е различно, ние винаги се отличаваме с обратност. Впрочем намаляването на концертната публика за класическа музика в София по това време е добре предизвестено – когато снобската й част се е пренесла на някое извънстолично място за почивка и укрепване на престижа, а студентите в Музикалната академия отдавна, по мои наблюдения, пренебрегват живия концерт, въпреки всички изгодни предложения на ръководството на филхармонията по отношение цените на билетите. Защо да дават пари като могат да гледат безплатно в интернет. Щетите от подобен подход се проявяват по-късно и винаги не навреме. Остават само най-сериозните представители на класическата музикална публика, които вече никак не са много.
Кирил Герщайн и Найден Тодоров със Софийската филхармония свириха Третия концерт на Рахманинов. Знае се доколко проблематичен е този опус, познават се и десетки интерпретации на концерта, защото Рахманинов е предпочитан автор сред пианистите. Самият Герщайн е музикант с много широк поглед и интереси към възможностите, които предлага огромният днешен клавирен репертоар. Играе и със жанровете. Може днес да изсвири изключително трудния концерт на Бузони (слушах го с Берлинската филхармония и диригента Сакари Орамо, но чрез дигиталната зала на прочутия оркестър), а утре да се включи в създаването на албума “The Visitors” на Чик Кърия заедно с вибрафониста Гари Бъртън. Проектите му са безброй, очевидно има енергията да пътува непрекъснато, както и да трансформира мисленето си от музика на Брамс към творби на ХК (Хайнц Карл) Грубер или Месиен, от изследване музиката на арменския музиковед и композитор Комитас към премиерата на клавирен концерт от испанския композитор Франсиско Кол. И до днес 47-годишният Герщайн (1979) поддържа това бясно темпо в удовлетворяване на широкия спектър от интересите си в музиката. Той действително може да бъде наречен „гражданин на света“: роден е в Русия, днес е американски гражданин, но живее в Германия. От педагозите, с които е работил няма как да не откроя Дмитри Башкиров – всички негови ученици, които съм слушала, сякаш имат положен от него печат върху звука, който произвеждат. (Неговата ученичка Марина Капацинска живее, свири и преподава от десетилетия в България. Веселин Станев, Пламена Мангова (студентка на Капацинска) и Виктория Василенко са пианистите, за които знам, че са работили с Башкиров). Разбира се всеки според вкуса си, възможностите си, слуха си и културата, която гради. Самият Башкиров беше изумителен пианист и преподаваше до края на живота си (почина преди 5 години). За последен път посети България, по покана на Минчо Минчев, на фестивала „Варненско лято“ за да проведе майсторски клас – през 2018 г., а аз го слушах през 80-те години с Димитър Манолов, когато изсвири клавирна версия на цигулковия концерт от Бетовен.
Струва ми се, че срещата на Герщайн с Башкиров е била благоприятна и за двете страни; опитният нестандартен музикант среща един себеподобен млад пианист, също толкова лишен от склонност да мисли стандартно и най-традиционната пиеса, да се впримчва във всичко, което може да чуе и да научи от записи на великите. Начинът, по който подходи към Третия концерт на Рахманинов бе за мен истинско предизвикателство – най-вече с колосалния му инстинкт по отношение на музикалното движение (нещо, което Башкиров изповядваше през целия си живот, но не всеки бе способен да го усети, да го реализира). Потресаващ звуков водопад идваше от сцената, в който обаче се чуваха и диханията във фразите, и диалозите с оркестъра, и доминиращата чувственост на великото творение без излишно „насядане“, без прекалени рубати, с много смело изградена апликатура, (имах възможност да гледам клавиатурата през цялото време), която предлагаше щедро обагряне в артикулацията на бравурните елементи във фактурата. Много бърза глава управлява апарата на пианист, който е скоростен, но няма нищо общо с голата елементарна ловкост. Тук всеки тон бе субстанция, фразирането не търпеше възражения, колкото и да предпочиташе асиметричното поведение (особено в първата част). Не е лесно да се съпровожда подобна нестандартност, но Найден Тодоров и оркестърът бяха много рефлективни и това, което невинаги се случва, но тук – да, бе перфектният отклик на идеята на Герщайн за пълно отстояване на това, което германците наричат fliessende Musik. Щедрият, но много овладян и красиво оцветен звук във втората част разкри целия мащаб в мисленето на композитора, но и на изключителния пианист Рахманинов. Герщайн динамизира всяка нота по такъв начин, че не можеш да се разсееш нито за секунда, защото изненадите от неговия прочит не свършват. Не се изчерпа и илюзията за импровизация, която този концерт носи в себе си, но не всеки съумява да я разгърне. Разгръщаше я с него и оркестърът – така се усеща, когато музикантите с вдъхновени от присъствието на извънредността! С експресивното си клавирно поведение той сякаш раздвижи по различен начин строфичната структура на частта – с онзи латентен смисъл, който кара слушателя дълго да си задава въпроси след изпълнението на това интермецо. А влизането в третата част бе не само мълниеносно, но и по особен начин маркира специфичния контраст, който бе въведен от характера и тематизма на частта, но същевременно с много свободна игра (обаче контролът винаги бе налице), която артикулираше всеки елемент на комплицираната структура. Концертът бе наистина пресъздаден наново като архипелаг от звукотемброви острови, които резонират един в друг за да се получи неповторима звукова амалгама. Герщайн е изумителен музикант, смисълът на неговия пианизъм ме принуждава да напомня една реплика на румънския тенисист от близкото минало Илие Настасе за Бьорн Борг: „Ние играем тенис, той играе нещо друго.“ Към слисващия прочит на концерта ще добавя и биса, пак от Рахманинов – Мелодия из Пиеси, оп. 3 № 3 – който ме порази с горестната носталгия, която внушаваше. И пак със звука. Толкова е вълнуващо да разгадаваш нестандартния художник!
Във втората част на концерта Найден Тодоров дирижира първата симфония на Веселин Стоянов. За мен това е спорна композиция и не може да се сравни с Рапсодията за оркестър, със сюитата „Бай Ганю или с Третия клавирен концерт, както и с някои от клавирните му пиеси. (Веселин Стоянов беше много, много добър пианист). Да не говорим за операта „Саламбо“ по Гюстав Флобер или дори музиката на балета „Папеса Йоана“, която Стоянов написа по нашумелия у нас през 60-те години роман на Емануил Роидис. Допускам, че Тодоров е замислил издаването на компактдиск на двете симфонии на композитора – съвсем неотдавна, през юни, той дирижира и втората му симфония „Велики Преслав“. Подобни намерения и жестове към българската музика винаги заслужават поощрение. Първата симфония демонстрира ясното намерение от страна на диригента да „изкаже“ мелодиката и ритмичния потенциал на творбата, но най-вече да изтъкне оркестровата тъкан на композицията, защото от оркестъра на Веселин Стоянов винаги може да се чуе и научи много. И тук именно тембровият език на композитора създава експресивното въздействие на творбата. Всъщност Найден Тодоров изпълнява тази симфония от 2022 година за трети или четвърти път. Пред той да я „възкреси“, доколкото имам информация, тя не беше свирена в София от 1962 г. Така че този концерт на филхармонията донесе на публиката среща с два типа практикуване на музика – субверсивния подход на Герщайн по отношение на традицията и стриктното спазване на класическия симфоничен канон, пък било то и в едночастна форма от Веселин Стоянов. Едно съчетание, което може да се дефинира като контрастно.