Те са руският цигулар Вадим Репин и австралийският диригент Никълъс Милтън. Концертът им със Софийската филхармония (14.05) бе поредният, който затвърди увереността на българския слушател, че и за него е възможно да слуша артисти, аплодирани навсякъде по света. Отново ще припомня, че тази тенденция бе наложена от диригента Найден Тодоров, който оглави филхармонията преди 9 години. И предложи на софиянци редица тонови съблазни, поднесени от най-големи имена в световната изпълнителска практика.
Вадим Репин е едно от тези имена. Очевидно му допада работата с филхармонията, защото й гостува често в последните години. Допускам, че в последните 4 години за това играе роля войната в Украйна и реакциите на редица европейски страни, които отмениха гастроли на артисти като Денис Мацуев, Анна Нетребко, Юри Башмет… А Валери Гергиев бе уволнен от всички европейски оркестри, които ръководеше. Разбира се всяко ръководство на музикална институция има право да постъпи както намери за добре. И аз имам право на мнение по този въпрос. Естествено че искам този ужас в Украйна да приключи, но някак вътрешно протестирам срещу групата украинци, застанали срещу зала „България“, които викаха против Репин. Тази група пътува доста, за да изрази своето несъгласие с изявата на артисти, „които са путинисти“. И да се опита да ги спре с акции, подобни на тази, на която българите бяхме свидетели преди концерта на филхармонията. За да се осъществяват тези подвижни протести все пак са необходими някакви пари. Не знам как се финансират възмутените, но имам предположения, които сега няма да споделям, защото целта на текста ми е друга. Ще завърша това отклонение с твърдението, че музиката, която правят гореспоменатите страхотни музиканти и на която съм се възхищавала неведнъж не трябва да се спира. Защото именно те даряват на хората необходимо естетическо преживяване и (не се притеснявам от клишето) ги прави по-чувствителни.
Дълбок, смислен прочит на първия концерт от Прокофиев предложиха Репин и Милтън. Този концерт отдавна е в репертоара на именития цигулар, той го свири често и често предлага различна концепция за звук, фразеология, агогика. Още с встъпването си в първата част на солото на цигулката впечатли с изрядно легато, с великолепна емоционална дисциплина и убедителни преходи между различните проявления на тематичното развитие. Заедно с диригента, Репин предложи органично и интригуващо преминаване от едно темпо в друго, с релефно очертаване на характера темите, в широкия диапазон от транспарентност до императивна напрегнатост. Репин е в разцвета на кариерата си и към перфектната си инструментална техника продължава да добавя смисъл в поредния прочит, определен от контекста на взаимност в партньорството с Никълъс Милтън и софийските музиканти. Блестящата начална бравура на скерцото, последвана от напрегнатото спикато и ефектните камшични глисанди на солиста, както и енергията, с която отговори оркестърът на Милтън минаха „на един дъх“. В третата част симбиозата между токатния оркестър и изящното фразиране на солиста в широко разгърнатата тема бе рязко „обърната“ със смяна на агогиката и нова тематична вълна, в която и солист, и оркестър предпочетоха драматизма на развитието, обагриха го в по-тъмни краски и изтъкнаха майсторски формалната рамка на композицията с връщането на тематичен материал от първата част, за който Прокофиев в своите Дневници пише през 1914 г.: „Много обичам тези теми.“ Финалът на концерта дойде с красиво изтегляне на финалния тон, изящно подкрепено от оркестъра. Естетска работа!
Със съвсем различни цвят и плътност Репин откри Равеловата рапсодия „Циганка“. Крайно експресивно, обаче с впечатляваща емоционална култура “тръгна” в пиесата големият цигулар, който далеч не е само виртуоз (как не се потърси друга дума от пиар-трегерите!), но и мислещ, и чувствителен музикант. Тук Никълъс Милтън се приближи още по-осезателно до солиста и двамата осъществиха един прочит, който не разчиташе само на екзотичния характер на творбата. Контролираха се в „изкусителните“ епизоди на рапсодията, като надграждаха темброво степените в архитектониката и се наслаждаваха на взаимното си разбирателство по отношение прецизното формиране на детайлите. Творбата започна да вибрира с рядък интензитет, зашеметяваща образност, постигната с невероятното инструментално присъствие на Репин, което логично възпламени публиката.
Възходящата линия на поведение на Милтън продължи ярко в симфонията на Дворжак „Из Новия свят“. В първата част на концерта той сякаш не искаше да отвлича вниманието от фигурата на Репин, но разгърна щедро пластиката на тялото си в прочита на симфонията и в контакта с оркестъра. Избегна всички клиширани похвати в подхода си към симфонията. Още в началното бавно въведение създаде необходимата атмосфера на очакване, използваше паузите-дъхове като важен преамбюл към контрастната първа част, която той въведе сдържано, с изрядно изработена ритмика, за да продължи по най-естествен начин разказа с главната тема: корни, кларинети и фаготи и със завладяваща енергия в музикалното развитие. Милтън също е от диригентите, които държат на чистото представяне на музикалната фактура и го постигат с баланса във и между групите, и с извеждане на солата в дървените духови, и с абсолютно точно реализираните динамики, предписани от автора. След втората тема, изсвирена с подкупваща интимност от Кремена Ачева последваха смели движения по отношение на агогиката с отчетливо изнесени повторения на темите и внушително изграждане до финала на първата част. Всяко от тези повторения бе произнесено с различен цвят, с различна напрегнатост и плътност. До самия неудържим финал на частта. Елегичната бавна песенна част бе проведена широко, спокойно, с пасторално проникновение и завладяваща, тиха емоция. Милтън сякаш се наслаждаваше на постигнатото с оркестъра. И скерцото, и финалната част на творбата задържаха неотклонно вниманието на залата с инструментална екзактност и впечатляваща звукова енергия. Милтън е качествен музикант – показа го и в събраното си, изпълнено с уважение партньорство с великолепния Репин и в личната си трактовка на симфонията, в която дисциплината по отношение на текста се съчета със свободния избор на характер на звука, на типа оркестрово поведение, което изгради и изиска от състава и което отстояваше с личния си, завладяващ темперамент.
P.S. Преди няколко дни в един сайт прочетох текст за този концерт, който има претенции да е музикално-критически. Останах с впечатлението, че с автора сме били на различни концерти на Вадим Репин. Но в българската демокрация всеки решава, че има право да изразява публично мнението си за щяло и не щяло. Думата „компетентност“ не искаме да си я спомняме. Специалистите по всичко се множат застрашително. Процесът вече е неуправляем.