Младият български челист Сион Найман (2002) смени обявения в предварителния концертен афиш на Софийската филхармония за 30 април Ян Секачи. Програмата се запази, запази се и присъствието на южнокорейската диригентка Хе Ри Ким. Всъщност аз се зарадвах на възможността да чуя Найман в по-цялостна композиция след впечатленията, които имах от него от един новогодишен концерт (1 януари 2024) в НДК, както и от сборния концерт на участниците в майсторските класове на фестивала „Челисимо“ през миналата година. Той интригува със силно индивидуалния си подход към формирането на звука. Има специфичен слух, който отваря много възможности за нюансите, които могат да се разкрият в него. И това изпълва музицирането му с наниз от изкушения за слушателя, изкушения, които пораждат любопитството на публиката по отношение на индивидуалния прочит. В до-мажорния концерт на Хайдн личните му открития някак „дърпаха“, приковаваха вниманието не само със своята оригиналност, но и със своята естественост. Нищо самоцелно не се усещаше в музикалното развитие, то пак се опираше на една стабилна формална логика. Изненадите бяха наистина породени от звуковата естетика на това младо момче, на вкуса му във фразирането, на дисциплиниращата мярка в пасажното експониране, в онзи сегмент от изпълнението, който може да се дефинира като виртуозен, в поднасянето на контрастите, в ариозното разполагане на мелодиката във втората част, но най-вече в активния бароков привкус на щриха и идеите за шеметна смяна на динамиката, която напрегна пределно възприятието. Изявата на Найман продължи във възходяща степен и с неговия бис – първата част, Прелюд-фантазия от соловата сюита на Гаспар Касадо. Това е пиеса, чиято фактура сякаш е създадена за тембровото въображение на младия артист. Чух и се възторгнах от широкоспектърната палитра от цветове, които Найман полагаше в творбата – с овладяност и концентрация, на които могат да завидят и доста по-опитни инструменталисти от него. Все още студент в Берлин при проф. Йенс Петер Майнц, Сион концертира все по-активно и като солист, и като камерен музикант. Допускам, че скоро софийската публика ще има възможност да го чуе отново.
Хе Ри Ким е диригентката, която ръководеше оркестъра в тази концертна вечер. Тя идва в света на музиката от Южна Корея и е учила предимно в Швейцария, където в момента е главен диригент на Фестивален камерен оркестър – Цюрих. Неведнъж съм изказвала своето консервативно мнение, че диригентската професия е мъжка професия. Въпреки че няколко дами на пулта са ме опровергавали – като българката Деляна Лазарова, която работи в Германия и финландката Сузана Мелки, която съм слушала предимно на Музикфест Берлин и като диригент на Берлинската филхармония – последния път със „Замъкът на херцога Синята брада“ на Барток през 2021 г. Бързам да добавя, че Хе Ри Ким, въпреки респектиращата си биография, с обучение в Германия и Швейцария, с майсторски класове при големи имена като Йорма Панула или Йоханес Шлефли, въпреки факта, че е основател, артистичен директор и главен директор на Фестивалния камерен оркестър – Цюрих не е интерпретатор, който задържа, който провокира вниманието. Тя беше акуратен партньор на Найман, доколкото в человия концерт главната роля е отредена на солиста. Той определя и прочита и беше добре, че тя не му пречеше. Но във втората част на концерта реалността се разкри без остатък. Това, което най-много буди възражения, според мен, е липсата на детайли в намеренията на прочита, съответно в диригентския й жест, който бе толкова обобщен, че опираше преди всичко до отчитане на размера и на динамиката в музикалната фактура. И това би се отразило пагубно на прекрасната творба, ако не беше мобилизацията на оркестъра. Благодарение на нея 103-тата симфония „ С удар на тимпан“ прозвуча прилично, проблясна и необходимата доза хумор, предписана от композитора, чуха се и красиви сола – на концертмайсторката Ана Иванова, на ансамбъла от дървени духови – Кремена Ачева, Деян Иванов, Димитър Московски, Николай Вязигин, изцяло във волята и представите на музикантите. Те очевидно изпитваха удоволствие от прочита, който им се удаваше, с разтваряне на великолепните идеи в протичането на музиката и с някакво преоткриване на Хайдновия почерк като съчетание от изненадващи, но логически обосновани движения. В този смисъл Хе Ри Ким би трябвало да е особено благодарна на музикантите от оркестъра.