С два класически шлагера откри новия концертен сезон Найден Тодоров с поверената му Софийска филхармония (11.09). Концертът бе изчислен програмно спрямо интереса на софийската публика, още повече, че за солист бе поканен младият, но вече натрупал сериозен концертен и репертоарен актив в биографията си носител на първа награда на конкурса „Бузони“ (2019) великолепен пианист и музикант Емануил Иванов.
И така – програмата! Разбира се, музика от Чайковски! Ясно е, че емоционалната екстровертност на неговите композиции гарантира винаги възторжен ответ от публиката – това щедро директно експлициране на чувства в съответната патетична скала въздейства силно на експанзивната натура на българския меломан. Обичат ги слушателите, обичат ги и изпълнителите. В конкретната вечер обаче не се разчиташе само на голия ефект от тематичното изобилие, секвентната щедрост и еруптивната динамика на развитието в двете композиции. Имаше много екстри.
Спирам се най-напред на Първия клавирен концерт. На любителите на статистически данни ще припомня, че това е един от десетте най-популярни концерти сред клавирното войнство. Независимо от извънредната си инструментална проблематика или може би и заради нея, произведението е предизвикателство и до днес не само заради техниката, която предполага и изисква. Днешната популярност на творбата предизвиква все повече изпълнителя да генерира и предлага своите идеи за различен прочит. Защото дори световни имена се подхлъзват в улея на ординерността, лично обладани от идеята да покажат скорост и най-висока степен на преодоляване. Нямах обаче подобни опасения за Емануил Иванов. Вече съм го слушала не един път, а особено след като преживях интерпретацията му на концерта от Бузони, бях убедена, че този още млад по възраст, но изненадващо зрял в кореспонденцията си с музикалния текст, изключително талантлив пианист ще напусне клишетата и ще провиди още смислови, звукови и емоционални тайнства в толкова популярния шедьовър. Не бях излъгана в очакванията си. Иванов най-напред превзема с мъжка сдържаност, което не означава еднообразие. Той просто не се поддава на външната лавинообразна прелест на фактурата, а открива трудната логика на съотношенията между елементите в нея, на възможностите, които разкриват тематичният контекст, агогиката, тембрирането, изграждането на динамическата картина (особено внимателно предпоставено в отношението си с оркестъра, който бе пределно релевантен в партньорството си под палката на своя диригент). И този различен строеж на драматургичните елементи се извършва със смайваща лекота. Ресурсът на Иванов ми изглежда безкраен. Сумата от всички видове клавирна техника се довежда до вниманието на публиката като нещо, което няма как да се дискутира, защото не е център в изкуството на пианиста, а средство за разкриване на идеите на композитора, но така, както ги чува и осмисля изпълнителят в момента. Този прочит бе наситен със съчетания от колосална мощ и интимен шепот, с прозрения в тематичните съотношения, с деликатна и в същото време чувствително осезаема педализация, с много тънки индикации за раздвижване на подредената наглед музикална материя. Трудно е да се опише всичко, което Иванов бе открил за себе си и извел за нас, слушателите, в това незабравимо изпълнение. Изпълнение, което, пак ще подчертая, от една страна бе добавило към популярния текст множество неподозирани елементи, а от друга – звучеше събрано, логично, с впечатляваща мъжка емоционалност. Така творбата се изгради със стройна логика, но и с неподозирани детайли, дори и за такива като мен, които са слушали композицията десетки пъти. Тук Найден Тодоров отново се доказа като разбиращ, отзивчив партньор и беше „настроил” оркестъра като максимално рефлективен инструмент.
Искрено се присъединих към възторзите на залата, на които Иванов отговори с една непозната у нас пиеса от руския композитор-пианист Николай Метнер (1880-1951) – „Пролет“. Докато слушах това произведение, нямаше как да не се сетя (а и да си обясня идеите и в концерта от Чайковски), че Иванов се изкушава в композицията; по-особено тълкуващ е погледът към партитурите на други композитори на човека, който създава музика, от този на (само) изпълнителя.
Вдъхновението от първата част не напусна Найден Тодоров и Софийската филхармония в прочита на Четвъртата симфония на Чайковски. Усещаше се ентусиазмът на музикантите, сигурно породен от факта на самото откриване на поредния им сезон, а зала „България“ беше претъпкана, което също се отразява на самочувствието и на вдъхновението на музиканта. Музикантите тук демонстрираха високия си инструментализъм, бяха внимателни да не преекспонират ефектните „съдбовни“ мотиви в медните и кулминациите в изгражданията, гъвкаво реагираха на изискванията на диригента, който с една по-детайлна пластика в мануалната техника „съобщаваше“ изискванията си по отношение на фразата със съответстващ щрих и умерено изнесена динамика. Музиката на Чайковски е пределно ясна – и смислово, и емоционално, и също така изключително щедра по отношение на чувствителността на разказа си. Така че, струва ми се, неговите партитури не изискват прекалено включване на телесна пластика от страна на диригента – достатъчно е, както беше в случая, изискванията на драматургията да се „произнесат“ точно, релефно, ясно, с вкус и мярка.
Успешно начало на сезона!