Не присъствах на повече концерти от фестивала “Софийски музикални седмици”. В живота не всичко се нарежда по план. Но вечерта в Музикалната академия, на която големи музиканти ми предлагаха само музика от ранния Пипков (19.06) не можех да пропусна. Албена Данаилова, Румен Цветков, Александър Сомов и Веско Стамболов изсвириха и Сонатата за цигулка и пиано, оп. 7 (1929), и Триото за пиано, цигулка и виолончело, оп. 8 (1930), и Пасторала, оп. 24 (1944), тук в транскрипция за виола и пиано, направена от Румен Цветков, и Клавирния квартет, оп. 20 (1938). Не съм питала изпълнителите, но ми се струва, че основен двигател на това събитие е пианистът Веско Стамболов. Този страхотен, нестандартен, антиконвенционален пианист досега извърши огромно количество работа в полза на българската клавирна музика. Обемът е респектиращ! Издаде компактдиск с миниатюри от композиторите от т. нар. второ поколене, също и албум с два диска под заглавие: “Любомир Пипков: Лудус ритмикус, всички произведения за пиано”. Няма да забравя неговия рецитал с последните клавирни цикли на Панчо Владигеров, подплатен с кратки, но много съдържателни пояснения от изпълнителя. Разбира се, че “работи” и други композитори, но винаги са го привличали по-малко свирени качествени творби. Стамболов е рядка птица в днешно време – живее и работи в чужбина, а свири и разпространява и българска музика. За разлика от болшинството местни гении, които усърдно я заобикалят. Но това е друга тема.
Сега темата е един концерт, който донесе удовлетворение на всички в залата на академията, която бе пълна, въпреки, че в същата вечер, разбира се, имаше и друг концерт. Изненадах се, защото музиката на Пипков не е лесна, не допуска до себе си повърхностно, посредствено отнасящи се към музикалното изкуство хора. Пипков е дълбок, тревожен свят. Субстанциален! И по тези причини – не особено привлекателен за постоянно забавляващите се. Сигурно и имената на самите изпълнители са привлекли част от публиката, особено младите музиканти. Не е толкова важно. По-важно е, че четирима удивителни музиканти са се събрали и са посветили време да изградят своя забележителен прочит на тази музика, прочит, който е напуснал традициите на дългогодишните единствени и считани за еталонни записи (например този на Боян Лечев и Снежина Гълъбова с цигулковата соната). И създава нови, от позицията на дълго “препатили” в различен репертоар, на много информирани съвременни инструменталисти. И подходът им към тези ранни Пипкови композиции разкрепостяваше натрупвани с години представи, разбиваше клишета, демонстрираше абсолютната воля на свободния различен прочит на нотния текст, създаден от този толкова сложен творец, с непредсказуем драматичен заряд, в чиято музика бушуват енергии – понякога подмолни като в мъртво вълнение, понякога експресивни, отприщени с една силно изненадваща неутолимост. В цигулковата соната Данаилова и Стамболов съвсем категорично позиционираха творбата в нейния контекст, създаден от известните композиторски фигури от началото на ХХ век. Към които безусловно принадлежи и Пипков. Разкриха по невероятен начин цялостната, завършена форма на творбата, обогатиха драматургичното изграждане с впечатляващо звукотемброво въображение. В темпераментната, много емоционална реализация на музикалното движение прочитът им надхвърли, премина отвъд привлекателно променящата се метроритмична зона в творбата, която много по-неопитни изпълнители превръщат в аргумент на развитието. Тук аргументът бе дълбинното разгръщане на музиката, в което резките обрати, асиметричните епизоди, метроритмичните формули, лирико-драматичните мелодични епизоди и емоционалната логика в съдържанието й бяха елементите, функциите на оригиналната и силно впечатляваща мисъл на двамата изпълнители. Да не пропусна и щриховото разнообразие, и онези пространства-дъхове, с които музикалният разказ сякаш се презареждаше. Оттук нататък концертът за мен премина наистина като дъх. Толкова бях възхитена от различното мислене и взиране в Пипковата музика, че предимно констатирах изненадите, очаквах следващите и не можех да не се предам на ансамбловото обаяние на тези музиканти и в Триото, и в Клавирния квартет. Една извънредна мисловност доминираше в прочита на композициите и много силно внушение за мощта на тази музика, абсолютно осъзнаване на нейния взривен драматизъм. И за цялата сериозност на съвсем младия, двайсет и няколко годишен композитор. Разбира се, това по-скоро се отнася за Сонатата и за Триото. Пасторалът и Клавирният квартет са написани когато Пипков е в по-зрели години. Много ценно бе сравнението, което самите изпълнители са направили между композиционните принципи на клавирното трио и клавирния квартет, за да подчертаят еволюцията в мисленето на композитора. Изпълнението на квартета някак синхронизира вариационните “завои”, като колорира с цялата сила на ансамбловото инструментално умение всеки отделен мотив. Само звуковите трансформации, които бяха така перфектно замислени и реализирани могат да бъдат една отделна тема при възможност за повече прослушвания. Разбира се не само в квартета бяха съчетали интуиция с логика, като предложиха забележителен възглед за лириката на Пипков, носител на сдържана мъжествена чувствителност. А специално Албена Данаилова, в тази емоционална сфера от музиката на големия композитор, демонстрира невероятния си звуков “арсенал” в сферата на кантиленното, на чувственото, с вкус и овладяност във фразирането. Впрочем и в това отношение ансамбълът мислеше и действаше в една посока и по отношение на общите открития в сложния нееднозначен характер на Пипковата музика, чиито послания подлежат на различни тълкувания. Изискват действено въображение за строежа на формата – в полагането и съотнасянето на тематичния материал, в съизмерването на отделните тембри във вертикала, но също и пространственото им разположение. Изискват и мащаб в регистровото мислене – в транскрипцията за виола на Пасторала имаше толкова идеи по отношение на звуковия израз, които Цветков изведе, кулминира към финала на творбата; сякаш не сложи край, а постави изненадващи, съдбовни въпроси… Толкова много детайли в интерпретаторския принос!
Убедена съм, че програмата на този концерт със Стамболов, Данаилова, Сомов и Цветков има сериозно бъдеще, не само в концертната зала, но и в звукозаписното студио. Разбира се, необходими са условия за това! Прибавянето на нов почерк в подхода към стила Пипков е изключително важно за континуитета в приближаването към творчеството на композитора. Сложна е тази музика, не може да се стигне до същността й само през импулсите на една интуиция, на бързо, лековато движение по най-горния пласт на текста. Изисква сериозна работа за да разкрие красотата си, да покаже цветовете под графичната си външност. Да се изтръгне лириката, да се открие проникновението на кантилената… с една дума, да се намери кодът към нейното разтваряне. В конкретния прочит тук тези великолепни музиканти щедро използваха своя впечатляващ инструментален ресурс за да трансформират своеобразната дескриптивност на музикалната фактура в психологически детерминиран звукопис, в който се съюзяват и щрихи, и колорит, и контраст в регистрите, и внимателно разпределени модели на динамично разнообразие. И специфично отразено, и драматургически обосновано метрумно разнообразие. Това бе един напрегнат, съдържателен разговор с композитора, един диалог, който преобърна представи и някак пренаписа, прероди знакови творби на камерния Пипков.