“Записки на жената призрак” – монодрама за мецосопран и камерен ансамбъл от Георги Арнаудов/Яна Букова се роди на 31 май, тази година в зала “Анекс” във Ванкувър, Канада. Изпълниха я сопраното Хедър Поузи с камерен ансамбъл под ръководството на известния канадски диригент и адепт на съвременната музика Лесли Дала. Всъщност тази пиеса композиторът е създал именно за бележитата певица, която е била в известен смисъл и редактор на вокалната партия на композицията. А на 2 юли, в София, в препълнената камерна зала “България” се състоя българската премиера на творбата, с участието на мецосопраното Анна-Бинета Диуф (Германия), актрисата Мартина Апостолова, ансамбъл “Сапиаче” – Виена в състав: Алваро Колао Леон (Чили) – саксофони, Матиас Гредлер (Австрия) – виолончело и Евгения Радославова – пиано. (Името на триото е акроним, образуван от първите букви на всеки от инструментите, които са включени в него). С тях музицираха още перкусионистите Мирослав Димов и Чарли Милов. Диригент на събитието бе Вилиана Вълчева. Концертът действително се превърна в събитие, което записа в хрониката на фестивала “Софийски музикални седмици” още един репертоарен принос в концертния живот на София. Ще добавя, че тази година Арнаудов не за първи път бе избран за “Композитор на фокус” от фестивалното ръководство.
В стремежа си да създадат по-сериозен интерес към тази забележителна композиция някои медии я определиха като криминална, което, ако исках да бъда по-драматична, бих нарекла светотатство. Въпреки че поводът за създаване на литературния текст идва действително от криминален случай (в Германия), специфичната му поезийност го издига до съвсем друго равнище, като основните теми, с които занимава своя читател създават правдива картина на “прекрасния нов свят”, в който живеем. Никак не се изненадах, че точно този текст е привлякъл вниманието и е задвижил импулсите на Георги Арнаудов. Ако не се лъжа това е третата му композиция по текстове на невероятната поетеса. Припомням си “Долината на басните” за сопран, виолончело и пиано, също инструменталната композиция, възбудена от стиховете на “Лятото на моя съновник” из “Дворците на Диоклециан”. Между неговия творчески свят и този на Яна Букова има общо, което бих могла накратко да определя като индвидуална интерпретация на проблемните пластове на социалната среда днес.Това е своенравна интерпретация, често шокираща, често детерминирана като “депресивен реализъм” (за този термин от психологията напомня Букова в своя текст от книгата), във всеки случай повече наситена с невесели, но правдиви констатации, с внушения за сложната, по-често трагична странност на днешния свят на живите. Събират се два подхода, които постулират реалността, да употребя този Борхесов израз. Да, споменавам името на великия патриций на духа съвсем не случайно. И Арнаудов, и Букова бих определила като борхесианци (той писа по Борхес, а тя се позовава на него, но това не е единствен и недостатъчен аргумент), което от една страна ми се струва престъпно окрупняване на две близки, но и толкова различни в изкуствата си и в индивидуалните си проявления артистични натури. Но от друга – точно това определение ме съблазнява с вярната, според мен, посока в характеристиката на прочита в подхода им към “природата на нещата” чрез преплитане на различни епохи, чрез щедрост в нарушаване на канони, чрез моментни философски заключения, които в музиката на Арнаудов са вградени в специфични структури и разкрепостено мелодико-хармоническо поведение.
Затова, още когато чух, че композиция на Арнаудов по “Записки на жената призрак” вече е факт, някак знаех, че ще имам среща не само с поредна творба на композитора; допусках, че самата специфика на текста ще доведе до изненадващи проявления на неговия стил, до раздвижване на личната стилова парадигма към разширение, към усложняване. Но не знаех, че музиката ще бъде композирана върху английския превод (Джон О’Кейн и Екатерина Петрова) на стихосбирката на Яна Букова, от която Арнаудов е избрал отделни текстове за предпочетената от него структура на монодрамата – 15 сцени, групирани в пет части със заглавия: “Въведение” (Сцена 1), “Светлината е суха” (Сцени 2-5), “Записки от острова” (Сцени 6-11), “Секта” (Сцени 12-14) и “Така е” (Сцена 15). Женският глас, който с хладнокръвието на патолог прави аутопсия на света е централна фигура в композицията (защото около и с нея “говорят” и инструментите, въвлечени от композитора в тази негова авантюра – саксофони (алт и сопран), виолончело, пиано и, както отбелязах по-горе – двама перкусионисти, които работят с барабани, маримба, глокеншпил и…пишеща машина (Olivetti M40, уточнено, съответно изискано от автора). Но до солистката инструменталният състав функционира равностойно, като не само създава необходимата съпровождаща акустична среда, но си “позволява” да фиксира и уплътнява детайли от текста й, разбира се да добавя регистри и тембри към гласа й, да подчертава съществени, според Арнаудов, поанти в текста, който изпява, да го проблематизира през ритъм и агогика, да полифонизира звуковото поле, да напластява, да сгъстява музикалната драматургия. Вглеждането на Арнаудов в звуковия свят, към който той безспорно има свой личен принос винаги носи в себе си и една усмивка. И някакво предизвикателство към слушателя. В това произведение идеите му в тази посока се експонират още в началото, когато звукът на пишещата машина ми съобщи, че нещо започва да се създава, но тъй като не виждах добре сцената не можех да повярвам, че в състава има включена пишеща машина – видях го после в партитурата. Първият стих, който звучи в композицията е “Има една черна дупка в басейна ви.” Гласът го изпява най-напред на испански, после повтаря на английски “A Black Hole at the Bottom!”, за да премине като ехо все върху ми бемол към немското “Ein schwarzes Loch” и накрая със злокобна протяжност се появява руското “Чëрная, чëрная дира.” След тази езикова и съответно фонетична фриволност, с която може би се цели да се подскаже обемът на поетико-музикалната субстанция, композиторът продължава само с английския текст – един първи избор изобщо в неговото творчество. За сетен път се убеждавам, че вътрешният му композиторски слух е много усетлив, чувствителен към фонетиката на езика, с който работи, на логиката, на акцентите в съобщенията, които прави. Освен това изключително силно адмирирам ритъма, който доминира в творбата, защото и той е в основата на композиторския прочит на съдържанието и структурата на поетичния текст на Букова, чиято специфика го разполага в много жанрове – от кратко вестникарско съобщение през метафоричната алтернатива “Светлината е суха, чупи се лесно, никаква гъвкавост”, до философското заключение във връзка с документалната реалност, предадена понякога по-обстойно, понякога с къси стрелящи думи. Може да се изброява още, но аз не съм литератор. Читател съм. Но като музикант мога да уловя и да констатирам латентната, но и заявена също полиритмия на текста. Един избор с ярко изразени конструктивни и предизвикателни последствия за музикалния език на Арнаудов. Въпреки че запазва, разбира се основните контури на собствения стил, в движението на музиката се чуват множество добавени елементи: и по отношение на агогиката и движението във фразите във вокалната партия, и специфичната й, атакуваща съзнанието накъсаност и отривистост, и в добавените към нея инструменти – ограничен брой, но със сериозна в своята звукотемброва изява ефективност. Акустичната среда движи драматургията и “работи” с тънък звукопис – добавяйки към специфичната тонова повторяемост – там където композиторът я използва и която тук единствено ще си позволя да сравня с алитерацията в литературата, непрекъснати идеи по отношение на теситурата, на тембъра, на мелодичния рисунък, на диханието, което го пресича и което е толкова художествено реципрочно на смисловите обрати в текстовете на Букова. В този смисъл и вокалната партия, и целият ансамбъл са в непрекъсната ритъмно-мелодична полифонична връзка/конфликт, в която, благодарение на професионалното поведение на Вилиана Вълчева, всеки своевременно получаваше своето точно време и място, за да положи дадения звук. Получаваше и много точно маркирани указания за неговия характер в контекста на фактурата. За всяко диригентско изискване всички от ансамбъла бяха осезаемо концентрирани, вдадени в музиката, безупречни.
От една страна вокалната партия спазваше донякъде еднотоновата речитативност, която някак моделира канона на монодрамата, от друга – непрекъснато се изплъзва от него с кратки мелодични “забежки”, като фрази-формули, често завършващи на дълга нота, която не само е опорна за мелодичната линия, но и поантира основното в литературното слово. Същевременно навлиза в някакъв тип сумрачна баладичност. Интересна степен на почерка Арнаудов, в който тук, както би казал Барт, мисълта се въздига върху декора от ноти върху думи, без да стига до втвърдяване, е, че налага постоянна екзистенциална възбуда, понякога стигаща до прояви на травмиращ пароксизъм, понякога измамно завиваща към други сфери на психологическо въздействие – като в Сцена 9, където мелодиката внася чувствено блус-настроение или като бавния валс на сънувания рай – Сцена 13, завършващ със зловещото изместване на фокуса в съня, когато виждаш “съвсем на преден план – дървото с множество обесени котки.” Сложна, катарзисна работа, предизвикваща въображението и ума към размисъл за природата на нещата, за нейното ускорение до злокобна многозначност.
Впечатляваща бе музикалната реализация на този твърде комплициран опус, впечатляваща бе и главната солистка Анна-Бинета Диуф и ако имам някаква претенция към нея тя касае по-агресивната артикулация на текста, по-открояващата се вокална дикция единствено по отношение на разбираемостта му. А що се отнася до фразирането, до автентичното предаване на състоянията, родени от този извънреден прочит на словесните свидетелства на Яна Букова за неизбежната реалност, поразителни със своята наблюдателност и лични реакции (текстът бе почти изцяло четен и на български от чудесната и много грамотна актриса Мартина Апостолова) там публиката получи своето колосално преживяване.
Монодрамата “Записки на жената призрак” от Арнаудов/Букова ще има следващи изпълнения във Виена и в Рим. Тя е художествен факт, който отправя вечните екзистенциални въпроси в отразяването и изследването на света, но и на самите нас в него. И изискват, предизвикват, настояват за лични отговори, понякога твърде тежки, разломяващи вътрешно човека.