Отдавна не бях имала случай да посетя майсторски клас на професор Минчо Минчев – цигулар и педагог с рядко висок капацитет, с превъзходна реализация. Миналата година той обяви раздялата си със сцената, после и с цигулката, която сега е в ръцете на Светлин Русев. Но продължава (и слава Богу) с удивителната си енергия да преподава, да предава на всеки, който се интересува колосалните си познания, да ги насочва към по-резултатна игра с цигулката. Интересуват се – и неотдавна тръгнали по пътя, и осъзнали се вече инструменталисти, както и такива, които отдавна са на сцената, при това твърде успешно. Не съм цигуларка, бях пианистка, но когато съм имала възможност с удоволствие съм слушала как Минчев преподава инструментализъм и музика. Бях два дни потопена в атмосферата, която се създава около този човек. Или по-точно, която той създава. Артист и в кръвта, Минчев превръща урока с всеки ученик в звуков спектакъл, в който указанията са впечатляващи метафори, демонстрацията с цигулка на тези указания са мигове-перли, безценен подарък за всички, а резултатът идва с почти мигновена отзивчивост от ученика, все пак в зависимост от слуховия му капацитет. Но паралелно с озарението, което дарява в уроците му ефективно вървят и съществените елементи на организацията на качественото звукопроизводство – от начина, по който се държи цигулката, от рационалното движение на лъка, от контакта на лъка и струните, от удържането на посоката и целта на фразата, до свободното дишане, до полета, обхващащ цялата фраза, който вече създава стилово дисциплинираното музикално внушение. Линия и звук! Енергия на фразата в съответното темпо. “Така дереш. Не затискай, а освобождавай!” С една дума – плътно в струните, но не грубо. “Повече вибрато и го освободи този звук, наслади му се!” В същото време показва непрекъснато. И нещата се променят пред очите ми. Извежда свирещия си студент в една зона на комфорт, в която вече не се стяга от мисълта че може да сбърка нота, а се фиксира върху правенето на музика. В случая музиката е на Брух – първия концерт за цигулка. Интонация, точност на ритмичните фигури, организация, движение, посока на движението. Артикулация на кратките ноти в пасажите – показва как трябва да се владее лъка в този момент. Въпросите му към студента водят до съвършеното познаване на текста – например за разликата между експозицията и репризата, както и за удържането на константно темпо, на постоянна скорост. При “Цигански напеви” от Сарасате, в бавната експозиция – “Изсвири пицикато тези двата тона (двойни ноти), а след това така, както са написани”. Показва как ефективно се чисти интонация и се изработва по-плътен звук, как да се тембрира. “Виж какъв дявол е този! Седи на първа позиция и свири целия пасаж. Нямам нищо против!” “Виж какво, циганите са свободен народ, не се свиват. Не се колебай!” “Вярно е, че в циганските оркестри всички свирят както примариусът казва, но тук, в случая, повече слушай госпожата какво предлага (пианистката)”. Да не се накъсва и забавя движението, да се поддържа емоционално и логически. И нещо изключително важно: насочва вниманието на ученика и върху най-малкия детайл в текста: “Сега, тук има едно акцентче…” Оказва се, че никак не е лесно да се извади, да се подчертае. Да се подчертае така, че да се чуе, да означи смисъла в музикалното изречение, без да е грубо, без да потъва звука около него. Посочва му къде най-добре ще прозвучи определен звук в определена теситура, по отношение на лъка. Във връзка с използването на спикато в бързата част на пиесата, след няколко полууспешни опита на студента да направи качествено спикато, усещайки, че се стига до затормозяване, веднага спира и разказва как Владимир Спиваков свирил кратки бисове на фестивал във Франция със сериозна употреба на спикато и тогава щрайхистите в състава започнали да му казват “Спикатов”. Смях, разреждане на напрежението и успешно продължение нататък. Минчев владее страхотно изкуството да освобождава психически ученика си, когато усети, че много се напряга, вследствие на все още неумелата му реакция на определено изискване. Разтоварване и светкавично прехвърляне върху темата за контакта на лъка със струните. И това, което съобщава на ученика и му показва – само описанието на този процес може да отнеме много, много редове. Урокът върви в темпо “виваче”, не се спира. И това темпо Минчев поддържаше в продължение на 7 часа – той не седна, не поиска пауза, не спря да слуша изключително внимателно и прецизно, да обяснява, да насочва и да показва, свирейки още по-прецизно. Не-ве-ро-ят-но!
Една от студентките започва да свири първата част на сол-минорната солова соната на Бах. Изсвирва я и Минчев й казва, че щял да я попита как би изсвирила първата част на една друга соната в темпо “Граве”, а тук темпото е “Адажио”. “Но – окуражаващо добавя той – се получи една корекция, така че няма да те питам.” Последва лекция за спецификата на лъка от бароковата епоха “към върха се получава диминуендо, а обратно – крешендо” (че го и изпява). “Всичко става от само себе си, ние нищо не правим”, казва Минчев и се разсмива. Известни преподаватели по цигулка, които присъстват на урока откриват, че жабката на този лък е “обзаведена” с един малък остричък шип. Който има функцията да предпазва изпълнителя от желанието му да натисне повече върху струните. Преподаването на тези четири минути музика отнема почти час. (Да дойдат “всезнаещите” конструктори на държавността в България и да чуят как се кове един инструменталист, как се овладява свиренето на цигулка – може да научат нещо, да им помогне да поставят трупчета под ниското си културно ниво, да заприличат на истински, на автентични). Минчев се спира отново на всеки детайл и, най-важното, мигновено показва, отново свирейки, най-точния път за постигане на необходимото фразиране. Само първият такт – с началния акорд, простиращ се от сол на малка октава до сол на втора (“Широко и спокойно вибрато”) и кантабиле-пасажа след това, се работи дълго и с неотклонното внимание на учителя върху всичко. Чуваше неща, които ми убягваха и докато не се постигна желаният профил на фразата и докато не се убеди, че ученикът е схванал пътя, който ще го улесни да овладее фактурата нататък, продължение нямаше. Това изумително търпение в работата той също предаваше на по-младите, показваше им как самият той стига до правилните решения, все едно им пишеше рецепта за това, как се преодолява определен проблем. И всичко в името на звука! Но след като види, че на ученика му става вече много, пуска веднага шегата: “Тук се пести звук, нали знаеш, че съм от Габрово…” . И след този дълъг процес на търсене изведнъж чудото става – цигулката на девойката започва да звучи различно. “Бах е ручей, остави го да тече…” За движението в музиката, за напрежението във фразата, за концентрацията до това, какъв трябва да е форшлагът, как се подреждат нотите в един общ пасаж, колко артикулирано трябва да звучат – говори и показва така, че ми се иска в залата да има много известни нашенски музиканти, да го послушат, че може и да отземат нещо, да се замислят. Светът на педагога Минчев е точно толкова необятен, колкото и на интерпретатора. Има и редкия инстинкт на психолога да усети, кога трябва да разреди атмосферата, да направи брейк – с шега, със спомен, с размишление върху живота на композитора…След което тази безкрайна игра на инструмента с музикалния текст продължава. . Още повече, че на финала ученичката свири частта по съвсем различен начин – става някакво магическо преобразяване. Звучи! Не ти се иска да свършва. Както и споделянето за красотата в Романса от Дворжак чрез точното, но и естествено разполагане на всяка нота във фразата, за да се получи ефекта на романсовото въздействие – бавно, спокойно, отново търпеливо, но и емоционално осъзнато, с фиксиране на всяка една, малка наглед, но изключително важна за цялото подробност в музикалното послание, с произнасянето на всяка нота, съобразено с музикалния контекст. Дихание, колориране, освобождение, разположение на нотите във фразата. Въздействието на Минчо Минчев, личностната свобода, която внушава, щедростта, с която обгрижва студентите, благосклонните му реакции спрямо неумелите все още отговори на предложенията му, чувството за хумор и атмосферата, която създава – не мога да си представя, че всичко това не влияе на младите музиканти, че контактът с такъв музикант няма да остави трайна следа във всеки от тях.
В днешното време на травматична, но и самоопределила се като експертна, самодейност, на инфантилна коректност и на критично, да не кажа фатално намалели професионални изисквания, личност като цигуларя-преподавател Минчо Минчев се броят на пръсти. Мога само да поздравя най-искрено ръководството на Софийската филхармония в лицето на Найден Тодоров за идеята и реализацията да покани големия български музикант да преподава в пространството на студио “Музика” в зала “България”, да раздава с пословичната си щедрост необятните си знания на своите бъдещи млади колеги. Да ги учи не само на инструментализъм, но и (най-важното) на търпение и на критерий в много сложния си път в музикалното изкуство. Учи ги да бъдат истински качествени музиканти. Мисля, че тези класове могат (ако Минчев има възможност, ако е свободен) да се провеждат периодично. Защото, за съжаление, колкото повече навлизаме в “този прекрасен свят” на бързата, лесна, технологично вманиачена и все повече дехуманизирана реалност, толкова повече се отдалечаваме от “старомодното” мозъчно усърдие да се мисли, да се създават и надграждат умения в много професии, не само в тази на инструменталиста. А изграждането на един музикант е извънредно сложен, изискващ много усилия от таланта процес, в който техниката е понятие, което все още се търси в използването на всеки параметър на инструменталното можене. И когато такъв човек би могъл да бъде на разположение на осмелилите се да се отдадат на овладяването на сложния и не особено престижен в България, но толкова красив, емоционален и смислен музикантски занаят, би трябвало да се предлагат постоянно условия за тяхната съвместна работа. В случая съм убедена, че този процес има всички шансове да продължи.