Анне-Софи Мутер не бе свирила в София от 1983 година. Ще припомня нейната българска история, заради някои уточнения, които се налагат поради епидемията от повърхностност, от която няма как да се предпази човек само с една маска на лицето. Дебютът й в България е по покана на диригента Емил Чакъров, където тя, през 1981, в зала “България”, свири с Фестивален оркестър “Симфониета”, създаден от него. (“Симфониета” на БНР бе името, с което, след приключването на дейността на Фестивалния оркестър, кръстиха Оперно-симфоничния оркестър на радиото.) Тогава Мутер свири Брух – Концерт за цигулка № 1. С Емил Чакъров бяха близки приятели и от 1981 г. до 1987 година си партнираха многократно по европейските сцени в концерти от Брух, Брамс и Бетовен. С Брамс-концерт я чу софийската публика през 1983 година с Виенската филхармония под палката на нейния, тогава, ментор Херберт фон Караян. Това се случи в зала 1 на НДК.
Сега, 42 години по-късно, тя дойде като солист на Софийската филхармония, отдавна призната като изключителен цигулар и музикант, с необозрима творческа биография – по отношение на класическия репертоар, на специално създадените за нея нови произведения от големи композитори на ХХ и ХХI век като Лютославски, Пендерецки, Губайдулина, Томас Адес, Унсук Чин, Волфганг Рим, Йорг Видман, Анри Дютийо и др. Впрочем нейните приключения с най-новата музика продължават, което тя демонстрира в първия си бис на този свой концерт с филхармонията (13.04). Записите й и най-престижните музикални награди, които са й били отредени през уникално възходящия й творчески път нямат брой. Месеци преди да навърши 62 години (родена е на 29 юни, дата, на която бе роден, 15 години по-рано и Емил Чакъров) тя се представи на софийската публика, препълнила зала “България”, с емоционално и смислово комплицирания концерт на Албан Берг. Българската история на този концерт засега е свързана най-много с името на Георги Бадев (1939-2015). Той го изпълнява за първи път в България на 15 ноември 1967 г. под палката на Константин Илиев. Свирят го заедно още веднъж. Българската диригентска щафета в този концерт поема Йордан Дафов, най-напред със Сашко Гаврилов, после с Бадев. Свирят го и в София, и на сериозно турне на филхармонията из ГДР през 80-те години на миналия век. Последното им съвместно изпълнение е през 1996 година. Оттогава, едва през 2017 година, чухме този концерт в София, благодарение на Албена Данаилова, а през 2020 година с творбата се запозна и радиооркестърът под палката на Марк Кадин с цигуларката Альона Баева. Това е софийската, а може би и българската история на произведението – както се вижда не много богата откъм имена и събития. Затова появата му в концертния афиш на Анне-София Мутер бе действително повод за очакване. Тук ще направя още едно, този път лично отклонение, за да кажа, че съм слушала многократно Мутер – все в Берлин – от 1994 до 2014 г. И в класически репертоар, и със световни премиери на музика от Рим, Видман и Адес. Но това, което се случи в зала “България”, с великолепното партньорство на Софийската филхармония и много сериозния маестро на пулта Мишел Табачник наистина бе извънредно. Най-изненадващ за мен бе нейният изключително остър слух по отношение на собствения звук. В съвършената трагика на тази лирико-романтична по характер творба Мутер създаде своя личен прочит през слисващи слушателя звукови решения. В по-голямата част от концерта те изглеждаха дори крайни в своята крехкост. Но без никакъв натраплив сантимент. Мутер е цигулар с вкус от най-висока класа и в нейния подстъп към творбата нямаше и най-малък нюанс на неовладяна или примамваща, флиртуваща със слушателя външна емоция. Бих назовала нейното изпълнение резултат на драматично обоснован обективизъм. Емоцията бе дълбинна, сякаш латентно притаена във всеки неин звук, оцветена във всяка фраза, отразила развитието на едно душевно състояние, което кулминира в каденцата на втората част. Как се описва подобен прочит? Прочит, съчетал дълбока, но сдържана печал, вградена в съвършена стилистика, според която независимо, че е най-лиричният от триото заедно с Шьонберг и Веберн, Берг работи с дванайсеттонова серия, която дефинира мелодичния профил на творбите му и техния хармоничен език. В цигулковия концерт има семантични кодове, които насочват, отправят въображението на общуващия с творбата към нейната покъртителна болезненост. Която Анне-Софи Мутер изрисува с неповторимия си звук и кръга от неговите метаморфози. Човек често чува подобни звуци в съня си. С подобно приближаване и отдалечаване, изтъняване и уплътняване, леко прозвъняване, преминаващо в напрегнатост. С овладяност, спираща дъха на слушателя, с безкрайно щрихово богатство, което се разкриваше естествено, красиво. Това, с което и друг път ме е впечатлявала, особено при сравнение с много нейни колеги е сценичното й поведение – то е на стабилен, уверен в себе си, съсредоточен единствено върху разговора си с музиката, изпълнител. Няма ефектни мятания на лък, разходки из сцената, екстазни телесни движения… Само фигура (изящна при това) с цигулка и музиката, чийто прочит иска да разгърне, да разкрие на своята публика. Скулптирана! Трагиката, драматизма, гениалната постройка на композицията бяха отправени, насочени, показани и разказани и с много вещото и чувствително партньорство на диригента Табачник, който бе успял за броените дни репетиции да превърне оркестъра на филхармонията в много качествен инструмент с транспарентна звучност – умно и гъвкаво кореспондиращ на разказа на соловата цигулка и в деликатното щрихиране на образа на покойното дете, фиксиран в партитурата с лаконични уточнения за солиста -като un poco grazioso, например. Припомням, че цигулковият концерт на Берг носи посвещението “В памет на един ангел”. Смъртта на дъщерята на Алма и Валтер Гропиус – Манон предопределя характера му. Трагедията не е разказана буквално, но е пропита в тъканта на композицията. Което самата Мутер изтъкна, най-напред в прочита си, а после го съобщи на публиката, като сподели и собственото си виждане за образността на творбата. Знае се, че към своя финал концертът се обръща към Бах и неговия хорал “Es ist genug”, вплетен в серийната тъкан, със сериозно семантично внушение.
Първият бис на Анне-Софи Мутер бе съвсем новата композиция на иранката Автаб Дарвиши “Likoo” (Ликуу), чиято световна премиера цигуларката е осъществила на 3 април в Карнеги хол. Дарвиши е 38-годишна и е създала тази творба в подкрепа на движението на иранските жени за свободен живот през 2022 г. “Ликуу” е известен ирански мугам (макам) и обикновено се използва в музика, наситена с много тъга, с копнеж по нещо неосъществимо, изгубено. Дарвиши работи и с прочутия квартет “Кронос” и вече е постигнала популярност. Благодарение на Анне-Софи Мутер българската публика чу нейната творба и получи представа за емоционалната насоченост, за композиционната техника и за образния свят на композиторката, която не избягва в тоновия си строеж алюзиите с европейската Бахова мисъл. Не случайно след това Мутер, все така естествена и отзивчива, откликвайки на възторга на публиката, завърши своята вечер с първата част на сол-минорната соната на Бах – не бях чувала подобен подход към този музикален текст, съчетал плътност с нетипично (уж) за Баховия стил изящество, преобърнал динамиките, познати в изпълнителската практика, свързана с тази част, дръзко променящ се звук, често тънък като косъм, но толкова открояващо се доминиращ, водещ, също предлагащ едва доловима игра с музикалното време, която може би при всеки друг би ти се сторила неподходяща. Но не и в този случай! За пореден път се убеждаваш, че когато прочитът е резултат от рядка музикантска природа, от нейната вътрешна необходимост и абсолютно извънманиерно мислене, резултат от безценни импулси, то тогава логиката на стила отново израства в процеса на музикалното ставане. И не можеш да го забравиш.
Концертът имаше паметно продължение във втората част, в която Мишел Табачник поведе оркестъра в своята интерпретация на Четвъртата симфония от Брамс. Христоматиен, но и абсолютно личен прочит! Чувствителността на този прекрасен маестро бе обхванала оркестъра, но нещата не опираха само до взаимна емоционална връзка. Тук големият диригент, който е от едно различно по отношение на репетиционната работа поколение от това, което днес се етаблира на всяка цена по концертните зали, очевидно бе пипнал определени точки в “корпуса” на симфонията: характер на фраза – някъде по-разгърната, с нарастващ звук, някъде плътно заредена с енергия, но без грозни акценти, някъде томително докосваща с великолепно туширане на прекалените динамични волеизявления, с концентрирано внимание към общата звучност и прецизност в щриха. И дъхове! Останалото го правеше той по време на изпълнението, с импровизационно въображение, изразителен, изискващ, приобщаващ, убедителен. Музиката течеше така органично, така интригуващо, с толкова предложения в прочита и в същото време толкова стилно. Много е важно диригентът да постигне и да удържи точната доза звук и баланс в оркестъра. И оркестърът да го почувства – тогава се поддава с удоволствие на диригентския “диктат”, на по-специалните и подробни изисквания, изтръгва най-доброто от себе си. Трепти в звученето си. Симфонията бе толкова емоционално обсебваща, че отредените й близо 40 минути излетяха. Но нямаше как да не отчета още впечатляващата темпова драматургия, преобладаващото благородство в звученето на медните – например корните в началото на втората част – бляскави, но не груби и пресирани. Изградена хармония, подчертан бас, издържани паузи в четвъртата част и фантастично изпълнено largamente от високия щрайх при изговарянето на неповторимия тематизъм, консеквентно, но и стремително изграждане от единен, общо балансиран състав. Не искам да отмина и впечтляващите сола на флейтистката Гергана Иванова в четвъртата част – изваяни с балансирана експресивност. След нейното последно “подаване” Табачник, 83-годишният майстор, с невероятна мощ даде воля на енергията в кипящото, устремно развитие до финалната кулминация – отдаден изцяло на събитията в творбата, той сякаш сля себе си и оркестъра с Брамсовия шедьовър. Подобен акт се преживява рядко..