Столичната музикална публика имаше чудесната възможност в рамките на един месец да изживее два концерта на големия български диригент Георги Димитров с два софийски симфонични оркестри. През дългата си кариера той предимно гостува в София; идва, “прочита, изговаря” определен музикален текст с някой от предложениге му състави и това винаги е удоволствие за сериозния меломан. Общуването с изкуството на Димитров не само е възможност за още открития в музикалния смисъл, но също зарежда и някак настройва, привежда в хармонично равновесие емоцията и мисълта, вдъхновението и логиката. Двата концерта, които имам предвид се състояха през март (14.03) и април (10. 04) – съответно с оркестрите на БНР и на Софийската филхармония и в тях майсторът показа две противоположни в стила и съдържанието си много драматични творби.
С радиооркестъра освен Владигеровата Импровизация и токата, в която по-удълженото темпо в импровизацята даде възможност да се очертаят още интересни детайли в много популярната пиеса на българския класик, прозвуча и цигулков концерт от Конюс (солист Марио Хосен). Но разтърсващата кулминация на вечерта бе много рядко изпълняваният в България шедьовър на Дмитрий Шостакович Вокално-симфоничната поема “Екзекуцията на Степан Разин” за бас, хор и оркестър, оп. 119. Едно софийско изпълнение на тази композиция си спомням – на филхармоничния оркестър и хор под палката на Асен Найденов през 1986 г. Доста по-рано, през 1977, на фестивала “Мартенски музикални дни” го дирижира Алипи Найденв с русенската филхармония и с хор “Родина” – Русе. Преди това, пред 1967 г., на същия фестивал го е дирижирал и Генадий Рождественски заедно с оркестъра на Съветското радио и телевизия и БХК “Светослав Обретенов”. Така че самото изпълнение на тази нелека пиеса на Шостакович вече бе събитие. Георги Димитгров го е предлагал нееднократно, когато е бил канен, но все е било отклонявано. Действително това е нелицеприятна, а от гледна точка на днешната, обсебена от явлението, което наричат коректност, действителност, няма да се учудя ако бъде обявена и за невъзпитана музика. Толкова е директна, удря право в целта, не те подготвя, не се колебае, просто удря. От самото начало. Тук духът на Мусоргски се появява още от първата нота, но наследникът Шостакович е още по-мрачен, открит, та дори зъл. Каква звучност постигна Димитров! И как автентично изгради драматургията със специфичен открит, напрегнат, насечен, но не груб звук, подчертавайки, извеждайки тъмните цветове, великолепно съчетани с партията на солиста-бас. Диман Панчев бе солистът, влязъл изцяло в сюжета. Той артикулирше партията талантливо, точно, без излишна патетика, но достатъчно подклаждащ музикалното развитие. Бих искала да подчертая и вниманието, с което се бе отнесъл към руския текст, което разтвори сетивата към същността на сюжета. Тембърът на гласа му ме отведе към спомена за един голям български бас – Димитър Петков. Емисията му обладава една, подходяща за характера на тази композиция, първичност, която допълваше и доизграждаше суровото, тъмно звучене в процеса на развитието й. Във връзка с предстоящото изпълнение чух записи на “Екзекуцията…” с Кондрашин и Рождественски. Георги Димитров коригира съвсем леко обичайното темпо на изпълнение, дърпа го малко назад, което според мен е прозорлив музикантски жест за постигане на напрегнато, на внушително мрачно повествование, на разкриване на своеобразната химновост, в чието протичане в определени, важни за драматургията места, много ясно и ярко се чуваха отгласи от музикалното слово на Мусоргски. Нагнетения, напрегнат разказ, който Димитров пресъздаде заедно със Симфоничния оркестър и хора на БНР въздейства с мощни ерупции, с много плътна емисия, със завършени кулминации. Поглъщаща сетивата, наситена със смисъл тежка, драматична музика. Музика, свързана със сюжет от миналото, но толкова необходима и толкова актуална днес! Музика, която се чете трудно, изисква много усилия, включително емоционални и от изпълнителите, и от публиката.
Контрастният по внушение, изразност, структура и насоченост Немски Реквием от Брамс прозвуча, отново в прочит на този вдъхновен музикант, по-малко месец след преживяването с композицията на Шостакович. Този път той застана пред хора и оркестъра на Софийската филхармония и тук, както можеше да се очаква, подходът му бе съвсем различен. Георги Димитров посяга периодично към тази творба – мисля, че само в София я е дирижирал няколко пъти през големи времеви периоди. Винаги съм подчертавала способността на диригента да вае формата, да дава възможност на слушателя да я усети, да влезе в нейната същност, в нейната специфика още от началните тактове, които с прозвучаването си насочват към смисъла и логиката на драматургичното развитие. Тук ярко се открои и емоционалният ангажимент на оркестъра и хора, заедно с двамата солисти – сопранът Димитрина Кечеджиева и баритонът Алек Аведисян. Особено интересно бе тембровото въображение на Аведисян, който винаги е правил впечатление с осезаемата си чувствителност по отношение на музикалния език, на строежа на фактурата на композицията и на собствената си роля в нея. Кечеджиева е певица с много качества, която има нужда единствено от повече опит в интерпретацията на обемни концергни творби с по-сложен философски характер, като шедьовъра на Брамс. Впечатляваща дисциплина във фразирането, мека, благородна звучност, овладяни динамични изграждания, великолепно уплътняване на изказа, спокойно, широко разгърната молитвена лирика, пределна артикулация на символиката в религиозните послания с точна диференциация на настроенията, които поражда музиката. Изпълнението постигна създаването на незабравима атмосфера, в която надделяват упованието и светлината. Проникновено, с преклонение и смирение отекнаха словата в последната, седма част на творбата “Selig sind die Toten, die in dem Herrn sterben, von nun an.” (Блажени са мъртвите, които умират в Господа отсега.). Бе истинско духовно преживяване, като свят дар в навечерието на Възкресния празник.
Накрая съм принудена да поднеса едно не съвсем празнично заключение: важно е за публиката да се среща с музиката, която може да му предложи диригентът Георги Димитров. В България има огромен дефицит на смислени фигури на диригентския пулт. Писала съм го неведнъж и се знае, кои считам за такива. Няма да го повтарям. Но тези изречения се налагат, защото нашата музикална практика (и тези, които днес я осъществяват) е в състояние винаги да ме изненада с нещо. Обикновено то не е добро. Сега разбрах, дано да не е вярно, че в Българското национално радио са решили да не канят диригента за следващия сезон. Обикновено главният диригент, ако си е на мястото, съставя и определя сезона, после информира художествения съвет на оркестъра, какви артисти и какъв репертоар е избрал и следва обсъждане. Там очевидно са решили да им е още по-лесно и да не се “бъхтят” с трудни музикални текстове. И с трудни диригенти! Това може да се окаже горчивата истина. Винаги съм мислила, че музикантът би трябвало да е щастлив, ако му предстои нещо, което “не е търкал често”, което ще го обогати. Особено ако му предстои да работи с можещ, опитен и умен, изискващ диригент. Но очевидно в същността на самата професия са се появили шупли, не, кратери, които са я прояли отвсякъде. Този процес не е от вчера, но никой от радетелите на лесното не се сеща, че така съкращава сериозното си музикантско съществуване и напълно обезсмисля десетилетията всекидневен труд над инструмента, който е полагал в младите си години. Жалко, много жалко!