Почина преди да довърши подготовката за поредния концерт, който неспокойната му, много умна глава, бе измислила и подредила отново с цел да припомни нещо от голямата българска музика. Този път от Константин Илиев и Васил Казанджиев. Почина в Пловдив на 30 октомври вечерта. На 58 години!
За тези години Драго свърши страхотно много работа. Умът му непрекъснато раждаше идеи, които не знам как, при не особено организираната му, често разсеяна натура се превръщаха в действителност. В част и от моята действителност, от моя живот. Защото, макар по възраст да бе по-близко до поколението на дъщеря ми, с която също са приятели и преди години я бе изкушил със звуците от днешния ден и свириха заедно, с него бяхме не само колеги, бяхме и приятели, в някаква степен живяхме заедно. По-точно е да кажа, че при него изкарах един университет. Той е изумителен, всеобхващащ талант с респектираща култура, която няма как да нарека обща. Разговорите ни често бяха свързани с музиката. Беше истински рай да слушам неговите анализи за някое произведение, да гледам големите му очи как горят, когато описва композиция или концерт. Или когато коментира Хармс. Да, бе истински homo musicus! Но също и изключителен, ярък ерудит. Неспокойният му дух играеше безспир със звуци, с литература, с философия, с история, с пластични изкуства. Знаеше толкова много, че на моменти се чудех спи ли изобщо този човек, кога успява да вникне така дълбоко във всичко, което го интересува. Кога успява да прочете, да обгърне важните философи, писатели, музикални теоретици, партитури… Обичах го много, обичах неговия скептицизъм, обичах препирните ни, обичах сарказма му, хумора му, който не винаги предизвикваше усмивка… Обичах обобщенията му, обичах метафорите, с които оцветяваше страхотното си слово. Обичах и начина, по който наблюдаваше живота около себе си, понякога изтръпвах от наблюденията му. Обичах атмосферата, която създаваше – понякога светла, понякога мрачна, но никога всекидневна, никога банална. Обичах и обичам Драгомир Йосифов! За мен той е невероятното, необикновеното момче! И смъртта му е огромна, огромна болка. Липсата му ще я констатирам с всеки Божи ден. Ако не бях съвсем потресена и отчаяна от факта на неговото заминаване, за което научих преди часове, щях да се разгневя, да кажа, че не му прощавам това, че ме/ни напусна. Че не трябваше да ми/ни го причинява. Сякаш е махнал с ръка и e решил, че му е писнало тук и с присъщата си любознателност отива да види какво има нататък.
***
Още от съвсем, съвсем млад, дори малък, бих казала (познавам го от късните му ученически години), той поразяваше с необичайната зрялост, която излъчваше, когато говореше за изкуство, не само за музика, а за изкуство. Начинът, по който проблематизираше всяка тема, до която се докосваше. Бе интелектуалец до мозъка на костите си. Можеше всичко. И да извади незабравим звук от радиохора – не съм чувала този състав да звучи по подобен начин и преди, и след него – спомням си как Гия Канчели замръзна като чу как пеят в неговата творба “Стикс”. Спомням си как подготви същия този хор за Реквиема на Емил Табаков, с когото имаха великолепна творческа дружба. Спомням си изумителния му концерт на “Мартенски музикални дни” в Русе, когато заедно с ансамбъла “Музика нова” и камерната хорова формация “Gli Accordati” изпълни Моцартовия Реквием дотам, докъдето ръката на гения го е изписала – беше отвъдно събитие. Спомням си как заедно с Цветана Иванова свиреше Сонатата за две пиана на Лазар Николов, на чиято музика бе предан до смъртта си. И на Лазар, разбира се! А Бетовеновия му концерт с филхармонията, когато научи оркестъра за четири дни да произвежда различен звук, близък до този на любимия му граф Харнонкур. И още, и още… Да, спомням си… От близо 40 години насам Драго присъстваше не само в моя живот, а в живота на всеки, когото считаше за съмишленик. Създаваше живот за музиката, която беше неговият живот – музиката на композиторите от двайсети и двайсет и първи век. Ще припомня само, че беше изключително верен и на творчеството на Божидар Спасов; нямат брой първите изпълнения, които осъществи – и на Божидар, и на много други автори, чиято музика владееше духа му.
И като композитор Драгомир остави много сериозна следа, макар и за ограничен брой хора. В България. Творчеството му се знае в редица европейски страни. Пишеше камерни пиеси за инструменти в редки съчетания. Не си позволяваше ни най-малък компромис – никога не се продаде. Впрочем, купуваха го само европейски музикални институции, които му поръчваха произведения. Защото ценяха музиката му, защото имаха същия естетически аршин. Неговата музика бе някак сферична – обхващаше всичките му стилистични предпочитания – работеше с полифонични структури, с проблясваща лирика, с великолепни инструментални прозрения, с метафоризирани исторически паралели, с впечатляващо тембриране и абсолютна структурна пълнота.
Не беше силен във всекидневните неща, в досадните битовизми. Цялата си сила бе концентрирал в съзиданието. Изсвири, издирижира и като хоров, и като оркестров диригент и като пианист огромен масив от музика. Бе основател и диригент на: хор “Проф. Васил Арнаудов” – Русе, Камерен ансамбъл “Музика нова”, Камерен хор “Gli Accordati”. Бе главен диригент на Смесения хор на БНР.
Изписа толкова безценни страници. Играеше си с думите така, че никак не бе трудно да се разпознае почерка му. Във фейсбук е последното му обръщение/покана за концерта му на първи ноември, който не се състоя. В този, сигурно набързо написан текст е целият Драгомир – с иронията, с точността на определенията, с уважението към големите майстори, които щеше да изпълни, към колегите си – също. И с подходящия цитат, този път от Бродски – той помнеше толкова много текстове – словесни и музикални. Радвам се, че този, сигурно последен негов текст е публикуван и извън фейсбук, защото аз не участвам там. Така можах да го прочета. И го предлагам:
Уважаеми граждани – именно граждани! – на Пловдив! Позволявам си да се обърна пряко към вас: Интелигенцийо, театрали, писатели, художници… хм, музиканти – елате на концерта, с който Пловдивската опера ще почете и ще припомни за двама големи български композитори – Константин Илиев и Васил Казанджиев. Първият навършва 100 години в райските селения, където звучи прекрасната и тайнствена музика, отказана ни тук. Вторият – негов ученик, негово музикално дете, скоро стана 90 – нека има дни пред себе си. Йосиф Бродски има стихотворение, казва се “Конец прекрасной эпохи” (Свършекът на прекрасната епоха). Това поне да отпразнуваме, дами и господа. Връщам се от репетиция на Седемте Багатели за кларинет и виолончело на К. Илиев, неговото най-нежно и криптирано завещание/сбогуване със света и най-вярна пътечка нагоре. Такава радост е да слушаш и помагаш на музиканти като Анет Артинян и Сесилия Алкалде, като Дамяна Димитрова и Димитър Наков, да свириш с Кирил Пенчев, Кармен Телфеян, Йордан Вичев! Грамотни, млади, възхитителни артисти.
… да свириш, може би за последен път на сцена сам. Последната пиеса на К. Илиев – Solo per Clavistella.
В тази музика се виждат, трептят цветовете на ДиКиро, ГеоргиБожиловите странни архитектури, яростта на Енчо Пиронков, благородството на Златю Бояджиев. Но в звуци!
Не зная, може би прекалявам.
А може би – недостатъчно 
Моят последен концертен опит с Драгомир и новосформирания от него камерен хор от Пловдивската опера бе през септември в Габрово. В този концерт отново почеркът му блесна, въпреки някои пробиви, които той преживя толкова драматично. С цялата интелектуална мощ, която излъчваше той беше нежен човек, раним човек, бе фатално самокритичен и някак си мислеше, че седи в музикалното българско пространство като маргинал. Имаше основания да го мисли, доколкото в родната ни страна съвременната класическа музика съществуваше основно благодарение на него и на още няколко негови съмишленици. Но имаше почитатели, имаше ценители, имаше и опоненти, които го уважаваха и някак страхопочитаха – дори и най-неприятните между тях нямаше как да съобщят, че Драго не го бива в нещо. Биваше го във всичко, свързано с високото изкуство, с високата естетика, която той така владееше. И изповядваше. Затова гласът му се чуваше винаги, дори когато изричаше нелицеприятни истини. А той това го умееше.
Посоките на Драго. Той е роден във Варна, след това учи в София, после също като учителя си Васил Арнаудов пътуваше до Русе непрекъснато за да работи с хора, който носеше името “Проф. Васил Арнаудов” – бе с този хор повече от 20 години. (И Васил напусна този свят на 58 години!) Но също така бе постоянен най-активен участник в концертите и фестивалите на Дружеството за нова музика в България. Бе и инициатор, и съветник за много съвременни събития на фестивала “Мартенски музикални дни”. След това, след не много дълъг софийски период (когато написа също забележителен труд и стана доктор по музикознание в БАН), посоката се смени на юг, към Пловдив. Официално той бе хормайстор в операта, неофициално бе консултант, съветник, инспиратор на идеи в различни постановки, музикант, който съпровождаше/управляваше забележително речитативните сегменти (като в “Милосърдието на Тит”). В Пловдив, за първи път заедно с Диан Чобанов реализира прихванатата от Михаел Гилен идея да се изпълни “Оцелелият от Варшава” на Шьонберг между третата и четвъртата част на Девета симфония от Бетовен. За България това беше революционен акт. И там почеркът му остави следи.
Мисля, че всеки интелигентен човек, до когото Драго се е докоснал никога няма да го забрави. Няма живот преди и след Драгомир Йосифов. И не само за мен, не само за семейството му. За всеки, с когото е общувал – като музикант, като ментор, като учител! Бродски (продължавам линията на Драго) пише: “Хората са това, което си спомняме за тях. Смъртта разпаря шевовете и ни оставя с произволни, несвързани парчета. Парчета стъкло, ако щете, моментни снимки. Изпълнени с непоносимия си смях или също толкова нетърпимите си усмивки. Непоносими, защото са едноизмерни. Би трябвало да знам; все пак съм фотографски син. Мога дори да стигна дотам да търся връзка между снимането и писането на стихове — стига фрагментите да са черно-бели. Дотолкова, доколкото писането представлява запечатване. И все пак не можем да се преструваме, че това пред очите ни се простира отвъд бялата си, обратна страна. А и щом осъзнаем до каква степен нечий живот е заложник на нашата памет, започваме да се бунтуваме срещу миналото време.”
Точно така. Няма минало време. Животът с Драгомир Йосифов продължава. Ще се срещнем пак.