Всеки концерт раздава късове памет от творчество. Събитията, за които ще стане дума сега са свързани изцяло с паметта за композитори, на които сме били съвременници. Най-напред, на 10.10, в концертното студио на БНР музиканти, посветени на творчеството “от днешния ден”, поканиха на среща с музиката на Артин Потурлян. Ако не бе напуснал този свят, на 3 януари миналата година, сега би навършил 80 години. Той бе странник в българската музика – не се приобщаваше към групи, към обединения, към съюзи, стоеше мълчаливо, някак стеснителен и не съвсем общителен. Но внушаваше респект. Мълчанието му бе ерудирано, съсредоточено, внимателно преценяващо. Бе концентриран в очевидно много неспокойния и разнообразен вътрешен свой свят. Бе отдаден и на дългогодишната си преподавателска работа като професор по полифония в Националната академия. И на създаването на творчество, което никак не е малко. Пишеше своята музика и бе намерил своите музиканти, готови да я представят, да я свирят – все смислени, сериозни хора. Съпругата на Артин, пианистката Анаида Акопян, поначало бе основен изпълнител през годините на всичките му композиции, в които бе включен клавирният звук. И на концерта, посветен на Потурлян тя бе и медиатор, който въведе публиката в музиката му, и изпълнител – солов и камерен в голяма част от програмата. Акопян засегна въпроса за активното присъствие на полифонията в творбите на Потурлян, за темпоритмичните модулации в тях, за специфични инструментални иновации, както и за интересните му идеи за пиеси, например посветените на шахматисти в цикъла “Храмът на Каиса”, за интереса му към поетичното творчество на Витезслав Незвал, представен с песните “Януари” и “Медардови дъждове” по негови стихове, които ппрозвучаха на запис в проникновено изпълнение на певицата Росица Тренкова. Чуха се още камерни творби – като втората цигулкова соната, изпълнена с респект от Милена Вълева в партньорство с Акопян, а Мартин Павлов, Росен Идеалов и Сабина Йорданова предложиха Прелюд и фуга за флейта, кларинет и фагот с деликатно, фино тембриране и плавно изграждане на структурата.
Музиката на Потурлян не търси комуникация на всяка цена. Не страда от внушения и изкушения за атрактивност и привлекателност. Това е музика, по-скоро интровертна по смисъла на разговор с всеки слушател и в същото време открита към просветения, мислещ, задълбочен в смисъла на нещата. Обагрени, клавирни звуци в широки амплитуди – темброви, регистрови, динамични – проронени, промълвени или отворени, широки, настояващи за търпеливо внимание и споделеност. Анаида Акопян се е вградила в тази музика – толкова е органична в прочита й, така разкрива латентната, силно концентрирана емоция на този съдържателен свят. В тази насока бе и великолепното представяне на Струнния квартет “Фрош“. Дамите от квартета – Негина Стоянова, Петя Димитрова, Мария Вълчанова и Теодора Атанасова – имаха шанса да свържат имената си със световната премиера на Третия струнен квартет на Потурлян, късна творба на композитора. Плътна, наситена, болезнена музика, в която разговорът между четирите инструмента тече с нестихваща енергия, задъхан, откровен, зареден с емоция, която се удържа и през накъсания пресечен ритъм в първата част, и в ламентозната бавност на втората, наситена с великолепно полифонично провеждане, аргументирано с тъмен тонов колорит, с впечатляващо красиви открития в четиригласието. Леко връщане към позната традиционна метроритмика – по-скоро като припомняне на отминали преживявания, донесе третата част на квартета, за да се отправи към специфичното токатно брожение в четвъртата, последна част. Завършена, смислена, увличащо изповедна, сякаш наистина последна творба! Бе изпълнена майсторски и с особено напрежение от квартет “Фрош”.
Същият квартет, по-малко от две седмици след този концерт, реализира още едно първо изпълнение. “Фрош” стана първият български ансамбъл, който изсвири струнния квартет на Витолд Лютославски. Събитието се състоя в Полския културен институт на 23 октомври. Стилно камерно събитие, в което изпълнилата докрай салона на иститута публика имаше възможност да чуе за втори път в София (преди години е изпълняван от Людмила Герова и Филип Павлов) песенния цикъл на Лютославски по стихове на Кажимера Илаковичувна (1892-1983), една поетеса, колкото важна за полската литература, толкова непозната в България, както и струнния квартет на Лютославски. Сборникът “Детски рими” (1923) на Илаковичувна най-напред грабва вниманието на Шимановски, който почти веднага след издаването му пише вокален цикъл от 20 песни. 30 години по-късно, през 1957 г. Лютославски посяга към словото на Илаковичувна в този сборник. Избира пет от стихотворенията в него. Нито едно от тях не повтаря избора на Шимановски. Заглавията на петте песни са “Море”, “Вятър”, “Зима”, Рицари”, “Църковни камбани”. Към това изключително поетично творение, в което образността извира от специфичния додекафоничен подход на композитора, с много детайлно внимание към словото и музиката към него бе подходила певицата Габриела Георгиева, съпровождана от пианистката Елена Каралийска. Завладяваща образност в широк диапазон, респондиращ на поетичните внушения. Но не само. Музиката разширява полето на внушенията, извежда ги от конкретиката в по-широка сфера от значения, от символика, родена от метафориката на музикалния език. Габриела Георгиева бе разчела великолепно този обем на почерка в миниатюрите, с подходяща вокална емисия, с пестеливо вибрато, подчинена на детайла, на нюансираното слово, през което музикалните прозрения на композитора се извисиха категорично. Знае се, че е бил великолепен пианист; и тук е поверил същностна роля на съпровождащия клавир. И ако имам известни препоръки те са именно към артикулацията на клавирната партия, която би могла да изгради по-детаилизиран тонов контекст в общата звукова картина на песните. Независимо от това срещата с този великолепен цикъл на Лютославски може да се определи като историческо събитие.
Тук ще си позволя една скоба. Защо използвам определението “историческо събитие” за това изпълнение? Този концерт в Полския културен институт бе организиран по случай 110 годишнината от рождението на класика на ХХ век. Давам си сметка, колко рядко български музиканти посягаха и посягат към музиката на Лютославски. И колко рядко негово произведение намираше място в програма и на гостуващи диригенти. Мога да припомня: в София бяха изпълнени Втората му симфония (Константин Илиев, СФ, 1971), Книга за оркестър (Милен Начев, СОБНР, 1995, Войчех Михневски, СФ, 1996), Концерт за виолончело (Войчех Михневски, Анатоли Кръстев, СФ, 1996), Концерт за пиано (Войчех Михневски, Марина Капацинская, СФ, 1996), Концерт за оркестър (Антони Вит, СФ, 2018). Добавям и споменатото първо изпълнение на цикъла по Илаковичувна. И май това е всичко. Надявам се да съм пропуснала нещо. Закривам скобата, за да се насоча към поредното невероятно усилие от страна на дамите от Струнен квартет “Фрош”, които записаха името си за пореден път като първи изпълнители в България. Двучастната композиция на квартета предлага много предизвикателства за изпълнители, които не “работят” често контролирана алеаторика, не се сблъскват редовно с подобен контрапунктичен език. Разбира се опитът на българския ансамбъл никак не е малък, а в концертната му дейност съвременните модели са представяни почти непрекъснато. И тук, в “квартетния модел Лютославски” “Фрош” бяха едновременно и изрядни, строги, и импровизиращи, и изключително вдадени в целенасоченото си намерение да покажат на публиката значимостта на творбата. Направиха го, въпреки високите бариери, които фактурата на творбата поставя пред музиканта. Ансамблово единомислие, цялостна звукова реализация, която ще стане още по-автентична след най-малко две-три изпълнения на творбата. Защото в случая вече не става дума за постижение в прочита, става дума за по-свободно превключване в алеаторната игра, в “шпиц-звукоизвличането”, което, сигурна съм, след още няколко изпълнения ще дойде от само себе си. И ще извади напълно, цялостно експресията на творбата. Но още веднъж ще подчертая, че при този непрекъснат отлив на желаещи да чуят по-непозната музика, музика, чието звуково безпокойство поражда не само приспано удоволствие у публиката, усилията на състави като Струнен квартет “Фрош” и на музикантите, които ни дадоха тези два концерта трябва да се подчертават непрекъснато – настоятелно и искрено.