… по- сериозно подходиха други два извънстолични оркестъра, които гостуваха на фестивала “Софийски музикални седмици”. Вярно, че и главният диригент на оркестър “Симфониета” – Враца Христо Павлов бе включил в началото на концерта си (16. 06) фолклорно изплетения опус на Георги Андреев “Край реката” за двама солисти – кавал и обой, в случая Недялко Недялков и Вълчан Вълчанов и оркестър. Това е едно съчинение, чието основно качества е неговата предвидимост – и по отношение на експонирането на темичките (кавал, обой, оркестър), и по отношение на ролята на оркестъра (“лек” съпровод в пицикати, припяване с държани тонове, с най-популярни ритмични формули, с тук-таме реплики към основните темички). Настроението бе по-скоро румънско и бе изградено много симпатично от двамата солисти и оркестъра, за да стигне до темповата кулминация през стремителното и очаквано ачелерандо в края на пиесата. Иде ти накрая да извикаш “Наздраве!”. Тази музика стилово направо “се бие” с музиката на Асен Аврамов, да не говорим за Прокофиев и Лазар Николов. Продължавам да не искам да разбирам този копнеж по разножанрови програми у съвременното диригентско поколение.
Световната премиера на пиесата на Асен Аврамов “Зад библиотеката на кантора Бах” за мен бе много интригуваща. Аврамов е изключително успешен, преди всичко, театрален композитор, който влиза в абстрактното чисто изкуство уверено, с интересни идеи. Към композицията авторът е приложил интересен текст, който събира в един негов сън, в който се озовава зад органа на църквата свети Томас и открива “тайната библиотека на кантора Бах – физическо усещане за преминаване през нотни знаци, паузи и празни отрязъци от ръкописи.” Всеки композитор може да разкаже определена своя творба по много начини. А слушателят му може да отрече или да разшири за себе си този разказ. Това, което за себе си открих в този музикален разказ бе неговата завладяваща поанта (ако темпото беше малко по-живо може би щеше да бъде още по-напрегнат, интригуващ), сътворена с много интересен оркестров език. Пиесата редуваше моменти на благоговейно смълчаване със застрашителни оркестрови пластове. В творбата бяха вплетени, кратки тематични сегменти, знаци, които отправяха деликатно към Бахови формули, най-осезаеми в прозирния диалог на соловите промълвяния на цигулката на концертмайсторката и кратките, но важни реплики от пианото – с които и завършва композицията в тишина.
Една от последните творби в живота на Сергей Прокофиев е неговата Симфония-концерт за виолончело и оркестър (1952), създадена за и със сътрудничеството на Мстислав Ростропович, който реализира световната премиера заедно с Московски младежки симфоничен оркестър с диригент Святослав Рихтер. Това е единственият път, когато Рихтер е бил на диригентския пулт. Активното съдействие на Ростропович е допринесло много за изключителното разнообразие в проблематиката на соловата партия.. Предписаните за солиста задачи са извънредно сложни, интересно е и самото разполагане на солиращото виолончело в звуковата среда на симфоничния оркестър. И въпреки майсторския прокофиевски оркестър, чието маркатно насечено движение често контрапунктира впечатляващата разгъната мелодика на соловия инструмент (първа част) съотношението между тях изисква гъвкавост в намесата на диригента. За себе си Павлов бе решил този проблем с известен отстъп от категоричността в движението на оркестъра в стремежа си да създаде звуков баланс със солиста, което леко нивелира звученето на състава – и по отношение на динамиката, и по отношение на щриха. От своя страна солистът Атанас Кръстев бе направо неистов в емоционалната напрегнатост и блестящ в инструменталната артикулация на извънредната по трудност партия. За първи път слушам концерта в неговия прочит, в който той наблегна преди всичко на трагедийното внушение. И в диалога между оркестъра и солиста в първата част, и във великолепно изтръгнатото cantabile, както и в забележителната като третиране на инструмента, и като послание солова каденца във втората част, и в убийствения финал на творбата Кръстев бе водещата фигура в изпълнението, което леко измести контекстуално цялостното изложение. Във всеки случай врачанската “Симфониета” е състав с артикулиран звук и с музиканти, които се стремят да свирят с интенизвност и партньорско съучастие. Това си пролича и във финалната за вечерта творба – Първия клавирен концерт на Лазар Николов, написан през 1947 г. от 25-годишния тогава композитор. Струва ми се, че бе напълно логично именно Маргарита Илиева да възроди концерта. Впрочем интересно бе сравнението между мастития, тежък опус на руския класик и абсолютно освободената, витална подвижност на младежката композиция. Както се знае Николов е бил много, много добър пианист; именно той е бил солист на първото изпълнение на концерта, естествено под палката на Константин Илиев през 1949 година, естествено в Русе. В класическата структура на концерта, който е посветил на учителя си Димитър Ненов, Николов е вместил интересен тематичен материал – неговата специфична индивидуалност, въпреки паралелите и влиянията, които могат да се констатират, се заявява още с първоначалното встъпване на соловия инструмент, фиксирайки темповото означение на първата част Алегро апасионато (впрочем не бива на един фестивал да липсва програма за който и да е от концертите му). Това е композиция, в която се чува ХХ век – и ритмично изразен, и с една емоционална напрегнатост, и в инструменталното разпределение и тембровите предложения в оркестъра, и във “взаимоотношенията” между пианото и оркестъра. Илиева бе насочила вниманието си върху звукотембровите възможности на клавирната партия, които са обетована земя за един артист с въображение като нея. Тя разгърна, показа най-атрактивни страни на творбата – красивата съсредоточеност на музиката във втората част, изваяна и в събраната лирика на клавирната партия, и в репликите на дървените духови от оркестъра. Силно впечатление в композицията прави и много умелата игра с регистрите в соловия инструмент и в солата на оркестъра – въпреки разгърнатия пианизъм на клавирната партия, в която има много идеи по отношение на виртуозността, те не са самоцелно използвани, подчинени са на неумолима логика, която винаги ще доминира и в следващите опуси на големия композитор. Те обогатяват субстанцията, разширяват и свиват пространствата в нейното развитие (като шокиращата внезапност на много високия регистър във втората част, който изведнъж разгърна по съвсем различен начин звуковата плоскост на творбата – такива идеи имаше много и Илиева ги подчерта великолепно с тънък, премерен музикантски усет). Изпълнението на този концерт бе находка за фестивала по отношение на българския репертоар.
Класически сруктурирана и същевременно необичайна и трудна бе програмата на Варненския оркестър (28.06.) под палката на диригента Павел Балев, който е постоянен гост-диригент на оркестъра, позиция, която гарантира на варненци да работят с него на периоди. И техният концерт бе посветен на паметта на диригента Добрин Петков. Откриха вечерта с Ламенто за оркестър от Марин Големинов – една композиция, която големият майстор написа две години след кончината на Добрин Петков в негова памет и която може да се определи като тъмно обагрена звукова покруса, оживяла цялостно в много внимателните ръце на Балев. Ламентозното настроение тук напуска стандартните мелодични клишета и диригентът уместно се концентрира върху артикулацията на уникалното оркестрово писмо на Големинов, в което отново са вплетени някои предпочитани формули на авторския стил. Сдържаното, съсредоточено върху ниския регистър изложение поразява с неумолимо внушение за обреченост, което бе великолепно изградено. Българската част от програмата продължи с Първия цигулков концерт от Панчо Владигеров, този път в интерпретацията на Албена Данаилова. Провървя му в последните 10-12 години на този първи български концерт за цигулка – свириха го Минчо Минчев и Светлин Русев (все с Емил Табаков), а и други солисти опитаха да създадат нов прочит на творбата. Великолепно е, че този концерт, чиято световна премиера (1921) е осъществена от Густав Хавеман с оркестъра на Берлинската филхармония под палката на Фриц Райнер продължава активно да живее и да предизвиква интереса и на само любознателни, и на големи музиканти. Албена Данаилова буквално сграбчи творбата с цялата й неудържима експресия, с интензивната й чувственост, с късноромантичния порив, който носи и в който също така е криптиран усетът за модерност на двайсетте години на миналия век. Същият маниер на изливане на формата ме прониза и когато слушах нейния прочит на концерта от Корнголд преди три години. Тук, във Владигеров, те връхлита същата звукова внезапност в разгръщането на композицията, направлявано от дълбоко познание и от безпогрешна интуиция в проблематизирането на музикалната драматургия на концерта. Заедно бяха с Балев и оркестъра в това провиждане на смелостта на младия композитор и във вдъхновената, за миг сякаш, излятост на творбата. В техния прочит това великолепно Владигерово творение бе почувствано и осмислено именно в контекста на музикалния кипеж в Берлин, в Европа преди век. Бисът на Албена също бе български – ръченицата или шестия от 12-те първи капризи на Петър Христосков също наложи специфичния стил на тази изключителна дама на цигулката – категоричен “захват”, съвършена артикулация, звук, който се преоткрива във всеки миг и невероятно настроение!
Павел Балев, още от началото на своята чудесна диригентска кариера, отделя голямо внимание на по-непознати, по-рядко изпълнявани творби – дори и от композиторите, чиято музика продължава да бъде много актуална и изпълнявана. Каквато е музиката на Брукнер. За своята фестивална програма Балев се бе спрял на ре минорната Симфония № 0 на композитора. Самият той я е “анулирал” с надписа “не важи”. От 20-те години на миналия век симфонията се изпълнява, макар и не често. Записвана е също в някои интегрални издания (като това на Decca с Джордж Шолти и Чикагския симфоничен оркестър). И сега Балев я изгради с Варненския оркестър, който, допускам, се среща за първи път с нея. Впрочем не само варненци! Давам си сметка за риска, поет от Балев, за да представи оркестъра достойно на фестивала. И как с качеството на работата си показа уважението си и към фестивала и неговата история. Прочитът му бе вдъхновен и грамотен, трепетен и рационално изведен, а много качественият му подход към оркестъра бе съвсем очевиден: събрани, компактни групи, издържани унисонни провеждания в една линия и в единен ансамбъл с изравнени гласове; консеквентен подход към кулминациите с възможното най-меко, събрано звучене, без обичайните за много български оркестри грубовати, пресирани, необуздани в силата си звуци. Тъкмо обратното – с удоволствие констатирах издържана дисциплина на фразата, стил в почерка на всяко соло, впечатляващи темброви идеи в полифонично съотнасящите се мелодични линии. Наистина оркестър и диригент изградиха творбата с респект и осезаемо страхопочитание пред внушителния опус, зачеркнат (парадоксално от гледна точка на лекомислието на играещите си днес с компютърни програми за съчиняване) от Брукнер като негоден. Павел Балев е диригентът на своето поколение, който никога не е разчитал на таланта си само или на предимствата на опита си; неговата работа за всяка концертна програма или оперна постановка се отличава с изключително внимание към всеки детайл в партитурата и с още по-голямо умение да събере, да конструира и да извади от творбата значения, които слушателят може и да не допуска. Прочитът му не цели да шокира, той предпочита да му покаже вдъхновено, но и коректно спецификата на драматургията в автономна, но и стилна игра с текста и възможностите за разположението му в музикалното време. Това бе един от най-хубавите концерти, организирани от фестивала.