Цигуларят Дмитрий Ситковецки гостува за първи път в София и на Софийската филхармония. Преди години, по-точно през 2007, направи запомнящ се рецитал на фестивала “Мартенски музикални дни” в Русе – отличен цигулар, от сой, както се казва. Носи фамилията на гениалния си баща Юлиан Ситковецки абсолютно достойно, вече десетилетия. Бащата умира 32-годишен от рак, но светът разполага с негови записи. Майка му е световноизвестната пианистка Белла Давидович, известна и като една от най-добрите интерпретаторки на Шопен. Дмитрий Ситковецки отдавна е не само изтъкнат солист и камерен музикант, но и диригент със собствен ансамбъл, а също и автор на много талантливи, получили популярност преработки на музикални шедьоври. И тук пренасочи звуковата представа за едно от знаменателните творения в музикалната история с транскрипцията си от 2015 г. за цигука и оркестър на Дивертиментото на Стравински върху неговия балет “Целувката на феята”. Творбата е израз на почит към творчеството на Чайковски; който Стравински реализира с брилянтна в органиката си амалгама между популярни теми от гениалния си предшественик – от “Приспивна”, “Хумореска” или “Спящата красавица” и вложената собствена музика, по-дистанцирана емоционално, наситена с ефектни ритмически формули и афористично звучащ мелос. Красивата игра между солиращия инструмент и оркестъра формулира, подчерта още инструментални възможности в познатия шедьовър, сближил почерците на двамата руски гении. С удоволствие Ситковецки и Софийиската филхармония под палката на Григор Паликаров разказаха за тази тонова среща, като я представиха в обновената, атрактивна версия, от която, според мен пиесата не бе лишена от качествата си. Публиката съумя да оцени “играта на и със Стравински”, която й предложи солистът. На бис Ситковецки изсвири великолепно с проникновена интимност Сарабандата от втората цигулкова партита на Бах. За него това е обетована земя – още през 1998 година звукозаписната филма “Хенслер” издаде интеграла му със соловите сонати и партити на Бах. Притежавам изданието, което добавя интересни за констатиране смислови компоненти към тези творби.
Сериозна изненада за мен бе проникновеният, задълбочен прочит на Паликаров на Концерта за оркестър от Бела Барток – внимателно изработен, фокусиран върху драматичния характер на тази знакова творба на композитора. Всичко бе на мястото си – и звукотембровите решения спрямо характера на фразите, и агогическите идеи, толкова важни за структурирането на формата, и необходимите колебания при изграждането на различните състояния, точни дъхове в диференцирането им. Беше не само прецизно, бе вздъхновено, бе въздействащо. Бях наистина удивена, не защото не считам Паликаров за способен да изгради цялостна и дълбока интерпретация, а заради факта, че често съм констатирала неговата липса на търпение за да стигне до края в защитата на личния си възглед върху композицията, която изпълнява. Тук “разказа” цялото богатство на драматургията – с метафориката в смяната на темпото и характера на движението в първата част, а в “Играта на двойки” – с финес и великолепна кореспонденция между солисти и групи, с изпипани щрихи, в Елегията – с плътна, наситена звучност, с постигането на болезнената експресия, която оркестърът изгради с мярка, без звукови ексцесии и затова – много въздействащо. В “Прекъснато интермецо” ефектно вкараният гротесков дял, с изкусното фиксиране, подчертаване на важните за това тембри и естествената променливост ва движението постигна необходимото въздействие. Също и престо-финалът бе артикулиран с удивителна скорост, страховитото перпетуум мобиле “се изви” на един дъх – с впечатляващи, плющящи като камшик, бързи пробягвания, и от солистите и от целите групи. А в същото време музиката се разгръщаше с овладяност, с една сигурност в случването си, която не се чува всеки ден, дори и от този оркестър. Финалът бе действително неистов, превърна се в двусмислена кулминация, което струва ми се, е по-автентичното му тълкуване. И по-близко до характера на концерта, вън от нарочния оптимизъм.