Човек и добре да живее, няма как да спре времето. Дори когато не си и помисля да пропилее час, а пък не дай Боже – ден, времето му пак върви, тича, заминава. Поглъща в себе си важни лични и общи дати. Днес датата е 21 август. За събития, останали в историята тя може и да бъде драматична. Но за музиката е натоварена с добро, защото бележи рождението на Емил Табаков. Този изключителен, страхотен музикант отдавна няма нужда от представяне – нито тук, нито навън. Но днешният му рожден ден се води юбилеен, а това е чудесен повод отново да напиша няколко реда за него, да припомня някои неща. Припомняне винаги и на всеки е необходимо. А и темата е сложна. Защото Емил е сложен човек и комплексно изграден музикант, който често с музиката, която пише и тази, която дирижира поставя въпроси. Нелесни въпроси в нелесното му изкуство. И като композитор, и като диригент той строи, изгражда възможности в писането и четенето на музика.
Не знам колко орисници е имало на този ден, преди 75 години, на едно определено място в Русе, но съм сигурна, че са били единодушни – новопоявилото се на земята отроче от мъжки пол ще се подчинява, труди, отдава, обсебва, изявява, успява все там, където звучи музика. Орис щастлива, всепоглъщаща, тежка! Първите десет години от живота му вероятно са най-безгрижните, тогава за него все още музиката е желание, мечта. След това го поглъща изцяло. До днес. Сливането му с нея е съдбоносно и до живот. Както се казва – отредено му е щастливо мъченичество. И до днес той или учи партитура, или е в самолета на път, или в по-добрия случай в колата си – отново гонейки някакъв свой концертен период, или седи на масата и пише музика. Веднъж го попитах: “Не си ли позволяваш някой ден да похайлазуваш?” Погледна ме така, сякаш бях изрекла нещо кощунствено и каза: “Че как да не работя цял един ден!”
Имам привилегията да съм край Емил Табаков отдавна, от студентските години. С различни степени на приближение. Но нямам намерение да разказвам любопитни случки от тогава. По-скоро бих искала да скицирам видимата триизмерност на музиканта. Най-напред се опитвам да извадя от пълната с какво ли не моя глава спомена за Табаков-контрабасиста. Когато го чух да свири в началото на нашите студентски години, съвсем в края на 60-те на миналия век, нямах никаква представа, че през 1964 г. е станал лауреат на Общобългарското състезание от 1964 за певци и инструменталисти (после се яви и на Петото – през 1969 и пак стана лауреат). Не знаех че композира, че е дирижирал още като ученик в музикалното училище в родния си град Русе, симфоничния оркестър на града, поканен от Илия Темков. Не знаех и за срещата му с Шостакович през 1965. Впрочем той не разказваше много за себе си. Още не се бяхме приближили. Но контрабасистът Табаков бе забележителен звуково. Не помня дори какво съм чула да свири, но съм запомнила звука му, неговото съвършено легато и лекотата, с която ръката му вървеше по грифа – някак като игра, която предпочита. Никога не съм го питала, как се е усещал, чувствал като инструменталист. Ще трябва да го направя. Още тогава неопитното ми ухо долавяше инстинкта му за постигане на стил. Разбира се, че това се и учи, но в съвсем младите години, ако се постига, това означава, че Господ там е направил избор, бил е щедър, прибавил е сетивен бонус, отреден за малцина. Едно знам със сигурност, че контрабасът е продължил да заема съзнанието му. Да припомня ли, че като студент написа своите Мотиви за соло контрабас (1968) и днес почти няма контрабасист по света, който да не ги е свирил. Това не е преувеличена, а съвсем точна информация. Написа и прекрасното Ламенто за 12 контрабаса (1969), което за съжаление много рядко се свири. А е дълбока, много драматична, тъмна, Табаков би казал – “кахърна” пиеса. Да не говорим, че в десетте минути, които трае, са маркирани движещи елементи от симфонизма му, а някои темброви идеи на 22-годишния композитор направо шокират. Тук идват и Концертът за контрабас, и една, пак по-ранна, Соната за виола и контрабас, на която никак не й личи, че е ранна. Толкова е цялостна. А и в симфониите му контрабасовият звук често играе сериозна роля в драматургичното развитие.
Нататък този човек продължи любовните си отношения с музиката предимно като диригент и композитор. Какво мога още да разказвам за големия диригент Табаков. Правила съм го и, надявам се, ще го правя отново. С рефлексии след негови концерти. Да, много голям е, най-вече в най-трудното – в степента, която постига в прочита на всяка партитура. Пак ще кажа – в тези върховни негови идеи на интерпретацията мисля, че се крие чудовищният му инстинкт към всеки вид музика, към всеки музикален текст. След това идва интелектуалната дейност, рационализирането на процеса на познанието. Който също е грандиозен. За репетициите на Табаков може да се напише книга. Защото той дава указания на оркестъра не изобщо, а спрямо изискванията и спецификата на всеки стил, който се свири в момента – така, щото оркестърът да придобие звукова и темброва гъвкавост, за да подчертае специфичните отлики на тоновата епоха. На дадения композитор. Просто се прицелва в проблема и го решава. И всичко изглежда просто и логично. Да, с Табаков. Той чува оркестъра “до дъно” във всяка негова конфигурация. Затова и до днес извършва гигантска просветителска работа в оркестрите, които дирижира. Някои умни оркестранти я разбират, поемат, запомнят и се променят. Само някои. Но за него това е част от мисията, с която той знае, че е натоварен. Никога не би се отказал.
Обичам и вярвам на начина, по който Табаков мисли формата – изцежда докрай възможностите на всеки детайл в нея, а в същото време тя израства във времето и пространството монолитна, цялостна, обемна, въздействаща. И никога по един и същи начин. Затова гледам да не пропускам негови концерти, дори когато познавам по принцип какво той предприема в дадената композиция. Как подхожда към дадения автор. През всичките тези много и значителни диригентски години той защитава мобилността, гъвкавостта, рефлективността на музикалната форма, на музикалния смисъл, на пластовете, които се крият, съдържат в него. Обича (и много умее) да вади, да показва латентното богатство на музикалната субстанция. И във всичко, с което ме изненадва като слушател се проявяват високата му култура и безупречният вкус. И абсолютната почтеност към изпълняваната музика, без никакви суетни движения или ефектни спекулации.
Композиционната работа на Табаков, мисля, е основна за него. С писането на музика той се изразява много по-добре, структурно ясно, многопластово, богато. Говори, разказва много по-ярко и силно с музиката си, отколкото в нормалния вербален контакт. Не че в общуването си не е цветен и впечатляващ (когато иска, разбира се). Но цялата сила на неговата личност намира перфектно, мощно концентриран израз в нотите, които е създал. Той е наративен творец – такива са, например, Малер или Шостакович. Неговият музикален разказ е мащабен, плътен, ясен, не живописен, по-скоро графичен. Не рисува, а дълбае сякаш драматичната история, която изтръгва от себе си. Изумително с мащаба си е творчеството, което е създал и предложил на хората – 11 (до този момент) симфонии, множество инструментални концерти, ораториална, сценична и камерна музика. Най-скорошната премиера бе на концерта му за цигулка – миналата година, на 3.10. 2021, на фестивала “Мартенски музикални дни” в Русе, със солист Светлин Русев и с Фестивалния оркестър под негово ръководство. След това концертът бе изсвирен и в София със Софийската филхармония (20.01.2022). С всяка своя композиция, струва ми се, Табаков се самоизпитва до каква степен може да изтръгне от няколко тонов мотив колосален звуков, тембров, ритмичен, хармоничен, полифоничен ресурс – във вертикал и по хоризонтал, с неизброими диспозиции на инструментите и групите в оркестъра – винаги в респектиращо симфонично платно. Винаги проверено от личния му вътрешен слух, който досега не го е изненадвал.
Често съм се питала, дали поне културната част от българското население знае, с какъв музикант живее в общо време и пространство в тази страна. Аз знам.
Завършвам моето поздравление към рожденика Емил Табаков – не особено стройно, не съвсем организирано, може би и не изискано формулирано. Но е искрено, подплатено с благодарност за преживяванията ми като слушател, за човешките и музикантски уроци, които съм получила от него. Той твърди, че не обича да е преподавател. А през целия си живот щедро преподава, раздава на всеки, с когото работи, същностните свои знания.
За много години, МАЕСТРО!