Анжела Тошева винаги концептуализира програмите на своите клавирни рецитали. Концертът й бе включен във фестивала “Софийски музикални седмици” (30. 06.) – впрочем в претъпканата програма на “Седмиците” имаше няколко находки – репертоарни и жанрови, на които обърнах внимание. Някои пропуснах поради невъзможност да се обхване предложеното. Но концерта на Анжела нямаше как да пропусна – от нейните концерти (както и от концертите на Мишо Големинов, който си отиде през февруари тази година) винаги научавам нещо. Затрудняват ме по най-приятния начин. Изглежда доста хора, въпреки обраното ни откъм възпитание и интелект пространство, се чувстват по същия начин, защото камерната зала “България” бе пълна.
Анжела и Михаил – трудно е да се опише, колко много и колко важна за българската музикална култура работа свършиха двамата – и партньори, и творчески тандем – за времето (недостатъчно, винаги недостатъчно), което им бе дадено. Аз не ги деля, всъщност. И от този концерт не мога да отделя Мишо – най-напред бе посветен на паметта му, след това в програмата бяха включени две негови композиции. А освен това стана ясно, че и той е участвал в програмната концепция за концерта. Всъщност най-добре го е написала Анжела: “Въпреки че този концерт е посветен на светлата памет на изключителния и незаменим Михаил, аз предпочетох да не включвам само негови композиции, защото той беше убеден привърженик на неавторските концерти, а в случая много харесваше подбраните за този рецитал творби. Така построената програма очертава контурите на негов портрет през ракурса на Дебюси и Равел, от една страна, и на Лист и Барток – от друга.”
Портрети, звукови картини, цветове – именно в тази посока поеха мислите ми, докато слушах Анжела. Далеч не само заради музиката на Дебюси и Равел или на Лист. Вярно, че самата Анжела бе назовала концерта си “Пътешествие с лодка” заради “водната нишка”, както сполучливо се изразява тя във великолепния си текст в програмата на концерта. А и едната от пиесите на Големинов е озаглавена “Плаващ метал”, въпреки че тук заглавието е по-скоро метафора, отколкото определящо буквално близка образност. Но след като изслушах преминалия на един дъх концерт, който не ми бе достатъчен, просто исках да започне отначало, си дадох сметка, че това пътешествие с Анжела свърза забележителни, безценни портрети, даде ми рядката възможност да се вгледам в подхода на рисунъка на всеки от звуковите художници, които бяха събрани в уникална колекция. Действително галерия, да, имагинерна, но възбуждаща въображението на всеки от присъстващите да досъздаде по своя индивидуален начин и възможности картината, да добави още към основата, която му се предлага със специфичния музикален език на Лист, Барток, Големинов, Дюсапен, Равел, Дебюси.
Допускам, че музиката, събрана в този концерт за Анжела носи и допълнителни, латентни, недокосваеми от външен човек послания. Тази мисъл ме споходи още с първата пиеса – песен от Лист, която превеждам по-скоро като “В красивите води на Рейн” от първия том на “Книга за песни за соло пиано” на композитора – серия клавирни транскрипции на песни. Лист е създал песен със същото заглавие по стихове на Хайне, които изповядват любов, изпълнена с нежна страст. Съвсем логично начало на концерта и зареждащо със силни по особен, странен начин емоции. Тази пиеса обикновено се свири с нездраво увлечение към бравурните възможности, които предлага, но Анжела я изгради в малко по-разположено темпо, което даде възможност да разгъне, да подчертае с впечатляваща плътност хармоничната изтънченост на музикалната тъкан, в която е вплетена темата на песента. Тези три-четири минути въведоха залата в същността на предстоящите музикални събития. Съчетанието Лист-Барток, единият през Хайне, другият през унгарската традиционна музика бе колкото контрастно, толкова и някак логично. Въпреки че Барток пише своите “Петнайсет унгарски селски песни” в началото на една нова епоха, търсейки атавистичния дух в езика, те някак прозвучаха като естествено продължение, колкото и това да звучи странно. Има общност в клавирния подход, в чувствителността на музикалния език към свиването и разтварянето на тембъра, в импровизационното намерение, колкото и по различен начин да е изразено. Тук Тошева използва максимално възможността да демонстрира богатия си тонов ресурс в очертаването релефа на формата, в динамическото заиграване, в характерното рустикално обагряне на всяка от песните-пиеси. И пак идва аналогията с портрета, създаден за няколко минути – ярък, цветен, светъл или в приглушени, по-тъмни тонове. А “Плаващ метал” (2001) на Михаил Големинов като че завършва съзидателния езиков екстрем през две изграждащи сфери. Едната е откровено агресивна и се постига и в агогическото съчетание, и в регистровата полярност, и в импулсите на скоростта – все средства, които изграждат една неумолимост на изказа, за да я “разтопят” в пространството. Което някак уталожва, разстила натрупаната енергия. Следва ново свиване в нова скорост в тъмно нискорегистрово избухване, чийто брейк подготвя финалните, рамкиращи пиесата звучали вече пространно разположени акорди-размишления. Трудна е за определяне специфичната енергия, която излъчва музиката на Големинов – сякаш свита на кълбо, избухва и после придобива различна, контрастна дименсия, непредвидимо развиваща се – така както тук пиесата завърши, не, прекъсна в недоизказан, незавършен въпрос, изтлял в ръцете на Анжела.
Преди да се опитам да “разкажа” “Black letters” на френския композитор Паскал Дюсапен ми се иска да припомня, че за първи път чух музика на Дюсапен тук, в България, пак благодарение на пианистката Анжела Тошева. Дюсапен е от най-известните в света и най-изпълнявани композитори. След смъртта на Булез, днес, струва ми се, именно Дюсапен се очертава като една от най-важните фигури на музикална Франция. Пиесата му е поръчана през 2019 г. от директора на Лувъра за изложба на художника Пиер Сулаж. Който е имал възможност да види нещо от работите на Сулаж знае, че той предпочита абстрактната игра с черния цвят. Черна е и музиката на Дюсапен, напрегната, пронизваща, на тежки тласъци, пресъздадени в растяща, кулминираща градация от Тошева. Всеки от тежките акорди и тяхното отзвучаване имаше свое семантично излъчване в прочита на пианистката – пронизващата смяна на регистрите правеше тъмнината всепоглъщаща. Всъщност към контраста между регистрите като основен формообразуващ фактор в плътната акордова фактура се прибави и интензивното звуково въображение на Анжела, която използва ускорението, изискано от автора да завърти вихрено цялата чернота, да я изведе на повърхносттта, да я нажежи до бяло. Низ от провокации за слуха, фантазията и импровизационната енергия и на изпълнителя, и на слушателя!
В рецитала чухме и две творби на класическия френски модерн – два звукови модела от Равел и Дебюси, още портрети във въобразената галерия. В текста си за “Игри на водата” на Равел Анжела Тошева съвсем не случайно е включила изречението: “Младият Равел се радва на своята свобода”. Всъщност свободният прочит винаги е бил основен за изпълнителския кодекс на пианистката. Нещо като морален императив. Звуковото излъчване в тази импресия бе толкова специално, движението бе така образно дефинирано с чувствителност в изпипването на текстурата и трансцедентност в излятата просто “на един дъх” музика, че нямаше как да не разгърна една от книгите на Андре Букурещлиев (издаването на всички негови книги дължим на Анжела и Мишо), за да нанеса тук мисълта, която в пълна степен се отнася за начина, по който Анжела Тошева се вглежда в нотите на избрания композитор: “Но намерението на композитора не е изписано нито изцяло, нито напълно ясно: трябва да можем да четем неминуемите му пропуски с гадателска убеденост, със знанието и умението, които притежава големият артист.” (“Музикалният език”, 2011 Orange Factory psychoacoustic arts, Sofia). По същия начин се изля и “Островът на радостта” от Дебюси, отново вдъхновение от картина, отново влюбеност във водата – с извайване на почти невидимите образни метаморфози най-вече чрез безкраен технически ресурс, съсредоточен в контакта на ръката с клавиатурата. В контрола върху обема, тембъра, плътността и прозрачността. И върху много сложната игра с тишината, за която рядко си даваме сметка. Защото рядко я чуваме, а тя е основополагаща, дори когато фактурата не допуска мисъл за тишина. Нямаше да е програма на Анжела, ако не бе поставила между тях токатно-контрастната багатела на Барток, профучала за едни три минути с фуриозния си характер и нагнетения ритъм.
Напълно логично, очаквано рециталът на Анжела Тошева завърши с пиеса на Михаил Големинов – нетрадиционно Ноктюрно, което мога спокойно, макар и рисково да назова автопортрет на Мишо. Целият е в тази пиеса – сдържан, смълчан, мъжествено експресивен, еруптивен, свободен, нестандартен, провокативен, неочакван, но и близък. Настойчив, но и стеснителен, скъп на думите, но толкова красноречив с личните звукови колизии, които артикулират абсолютно рядката индивидуалност, която никога не се отказа от своите житейски избори. Тази нощна музика изразява един сложен вътрешен свят, неспокоен и търсещ, неудовлетворен и откриващ. Има момент, в който ме споходи и идеята за натрапчив нощен кошмар. Финалът не е изчезване, мисля, че е само спиране, което би заредило с нова енергия новото начало. А може би просто искам да е така. Изпълнението на Анжела Тошева бе покъртително със своята посветеност.