Първият е за китара и вибрафон.(18.09.) Пишат го младите ентусиазирани и осъществени професионалисти в музиката Лукас Кампара Диниз (1992), роден в Бразилия и Виви Василева (1994), българка, родена в Германия. Свирят заедно от няколко години. Концертират много. Дуото им е рядкост в камеристиката, но, оказва се, е великолепна идея. Не се притесняват да правят аранжименти на класици от различни епохи и жанрове. Прави ги Лукас. Забележително! Като този на Италианския концерт от Бах, например. Съчетанието вибрафон и китара създава неподозирано за слушателя пространство. То вибрира и през двата инструмента по някакъв магически начин. Особено когато сливането на двата гласа е толкова полифонично интензивно в движението си из ефира. И двамата са чудесни инструменталисти, свирят с трудно определима, но лесно доловима чувственост. В аранжимента си Диниз е разпределил полифоничната фактура така, че е оставил “отговора” за китарата, което създаде особен привкус в новия тонов облик на творбата. Виви Василева е инструменталист с аура; имаш усещането за танц, за полет, когато я гледаш. Освен бързи ръце тя притежава и рядко чувствително ухо за тембър и динамика – “работи” с изключително широка динамична палитра – нейните пианисими на вибрафона не се чуват всеки ден. Впрочем не съм ги чувала и от най-големи имена в перкусионното изкуство. Чува се и красивото съвместно разполагане на двата тембъра в общото движение, а идеите, които влагат в специфичния прочит на аранжимента дават различна степен на познатия почерк. На моменти вибрафонът звучеше като блок флейта в съчетанието със специфичния щрих на китарата на Диниз. Показват сериозна инструментална култура, също и великолепен вкус, където комерсиализмът не е на почит. Сериозно класическо присъствие в съвременна темброва конфигурация!
От пиесите на ХХ век, които привлякоха вниманието ми, бяха написаните специално за дуото “Три бразилски легенди” от световноизвестния бразилски китарист и композитор Сержио Асад – “първото оригинално произведение за китара и вибрафон”, както го обяви Василева. Изобразителна музика, в която Асад бе добавил още “чукала” и за двамата, а в третата пиеса бе включил и публиката да “помага” за изобразяването на дъжд, буря и гръмотевици. Бе цитирал и познати музикални текстове-емблеми. Впечатляваща работа, която показва, че идеята за подобен ансамбъл има перспектива в бъдещето и ще импулсира и други композитори. Или други сполучливи аранжименти на талантливия Лукас Диниз.
Вторият камерен сюжет е по-традиционен – за струнен квартет.(19.09.) Квартетът се казва Филармоника и е на три години. Събира музикантите от Софийската филхармония Павел Златаров, Ана Иванова, Милена Златарова и Иван Лалев. За матинето си бяха поканили и флейтиста Явор Желев – солист на радиооркестъра. Програмата на матинето им включи два флейтови квартета на Моцарт, писани в рамките на година и струнния квартет на Равел.
Светлина, изящество, моцартовски хумор и просветен инструментализъм излъчваха двата квартета на гения от Залцбург. Във флейтовите квартети отсъства втората цигулка от струнния ансамбъл, а флейтата по условие е водещ тембър, с което Явор Желев не злоупотреби. Неговата природа на камерист търси активно, дружелюбно и отзивчиво красотата на партньорската игра като израз на висше, естетическо удоволствие. Мелодическата завършеност, спокойствието, лекотата и подвижността във фразирането, тембровата импровизационност, в която творбата и по вертикал се оцветяваше в неочаквани, но деликатни багри – всичко това, заедно с великолепния интериор на зала “Европа” в Доходното здание в Русе създаде приятна стилова илюзия за попадане в, да кажем, особена нео-рококо атмосфера. Виталност и тонова гъвкавост доминираха и във вариационната фактура на фа-мажорния квартет с изразителните в пародиен план реплики на отделните инструменти, изсвирени с подходящо чувство за хумор и по този начин подчертаха интересния театрален момент в творбата.
За първи път слушам квартет “Филармоника”. Както повечето камерни формации и тази работи извънредно, в свободното си време. Музикантите, които свирят в квартета, очевидно търсят различен от симфоничния и соловия репертоар, търсят различни параметри в звукоизвличането си, копнеят за тази специфична култура на диалога, която включва и най-тънките, най-деликатните движения на инструмента и ги нанася сякаш неусетно, сякаш не по волята на композитора, а заради стремежа към сливането с друг глас. Струнният квартет на Равел предоставя щедри възможности в тази посока. Тук композиторът е указал характера и начина на всяка от четирите части на творбата. Достатъчно е инструменталистите от квартета да отключат фантазията си и да се потопят в колорита й. В първата част “Филармоника” предпочетоха “да се оттеглят” в лоното на хармоничната наслада, която предлага инвенцията на композитора. Тя действително предоставя на слуха необходимите изтънчени премеждия на структурата. Фината метроритмика на втората част прозвуча с изящно щрихово съчетание. Третата, бавна част, според мен бе кулминацията на прочита. Лирическото обаяние на музиката бе излъчено с обаятелна простота, в която тембровият екстаз и предизвикателствата на хоризонталните линии, на фразирането бяха достатъчен аргумент в почерка им. Ефектната стремителност на финала не им попречи да изтъкнат полифоничното стълкновение на гласоветe, а турбулентното движение бе “изрисувано” с перфектен щрих и виртуозна лекота на движението. От бисовете им ще откроя загадъчната, приказна приглушеност на “Момичето с ленените коси” (Дебюси) – като тихо, съдържателно съзерцание на красив спомен.