Светлин Русев обича да удовлетворява репертоарно меломаните. Потвърди го и на концерта си със Софийската филхармония под диригентството на финландеца Саша Мякиля с Интродукция и рондо капричиозо и Хаванеза от Сен-Санс. Към двата шлагера на французина, той бе добавил и “Каприз във форма на валс”, обработка на Изаи на последния от Шест етюда за пиано, оп. 52 на Сен-Санс, направила го много по-популярен от оригинала, чието заглавие е “Във форма на валс”. С тези пиеси, събрани в общо представяне Русев направи съвършена в ефекта си демонстрация на инструменталните си качества. Наред с великолепната пръстова и лъкова техника, той с удоволствие разкрива почувстваните и изработени степени на елегантност в движението на фразата и красивата пластичност, с която я дарява чрез непрестанното звуково метаморфозиране, което богатото слухово въображение му диктува. Тази музика за Русев е много близка, тук той е в свои води, свободен да импровизира, да експонира неусетно, спонтанно и затова още по-красиво тънкостите на своя забележителен инструментализъм. Беше благодатна вечер за него и за публиката, още повече, че разполагаше с чудесен партньор в лицето на Саша Мякиля. Той не само следеше и отговаряше на движенията в инструменталната реторика на солиста си. А се наслаждаваше на неговия тип виртуозитет, изпълнен с желание, с решимост да изтръгне, да разкрие, да подчертае всяко дихание в музикалния текст, да го извая с различна агогика, в безподобно динамическо нюансиране. Русев обича особено играта с тихи динамики, там той е направо ексцесивен – понякога звукът му е като шепот, но толкова интензивен, така експресивен, че се долавя, чува в цялата зала. Музикантът Мякиля явно изпитваше огромно удоволствие от този тип артистична доминация, която му се предлагаше и ръководеше оркестъра внимателно, гъвкаво, със светкавични реакции, на които и оркестърът реагираше своевременно. Естествено публиката полудя – надявам се, че е почувствала в цялост това, което й се предложи, уловила е тази изящност, която й бе подарена. Бисът – третата соната на Изаи, бе поднесен във великолепно съчетание между речитатива и бравурността. Доколкото съм следила концертите на Светлин Русев съм имала възможност да се убедя, че той е изкушен от сонатите на Изаи. Именно в негово и на Теди Папаврами изпълнение, на фестивала “Мартенски музикални дни” в Русе през 2014 г. чух за първи път на концерт изумителната Соната за две цигулки на Изаи – пословична с проблематиката в инструменталната си същност и в метафизичните идеи на прочита. Вторият бис на Светлин Русев бе едноминутна симпатична, непозната за мен пиеска-шега, предлагаща една от възможните роли на цигулката като струнен инструмент.
Последва до-мажорната симфония от Жорж Бизе – също творба, която съзнанието обхваща още от първо слушане. Симфонията е родена от класическа утроба, свързана е с предшествениците на композитора с много линии в структурата, в оркестрацията, в хармоничния строеж, в драматургичното развитие, което често се опира на “разговора” между щрайх и духови. И в същото време “бяга” от миналото с мелодиката си, с различния тип репризност, опираща се и на секвентния принцип в музикалното развитие. Продължава своя “исторически преглед”, като в първата си част силно се родее и със симфонизма на Шуберт, което под палката на Мякиля бе изкусно изведено. 47-годишният финландец е щастлив случай на типа диригент, който обхваща и поднася цялото, но не за сметка на важните детайли в него. С лекота и настроение прозвуча първата част, с много ведрост и изтънчено разнообразие в повтарящите се фрагменти и не пропускаше да “пипне” и изведе специфичното за всеки един. Открои майсторски пицикато-тактовете в струнните, с които звуковата картина завибрира. Бяха прошепнати съвсем артикулирано. Музиката при Мякиля тече естествено, безизкусно, жива, красива в полета си. И със запомнящи се сола. Още в първата част Бизе подготвя слушателя си за протагонистичния обой в развитието на творбата с открояващо се соло (Ясен Енчев), което резонира в трета, а после и в първа корна (Енчо Янчев, Михаил Михайлов). Настроението са запази до края на частта. Адажиото показа колко градивно е когато инструментите се слушат и разговарят помежду си, както го сториха Ясен Енчев, чийто звук покори с чувствената си експресивност и респондиращите флейти (Гергана Иванова и Татяна Желязкова), кларинети (Димитър Московски и Наум Груйовски) и отново корните. Гласове, които ще се чуят по-късно в някои от сценичните произведения на композитора, като “Ловци на бисери”, например. Изповедна и проблематична е тази част, защото носи риска на сантименталното отклонение, което тук бе избегнато; музиката прозвуча в своята цялост, пронизана от светла меланхолия и завладяваща лирика.
Не познавах до тази вечер диригента Саша Мякиля, което се оказва сериозен пропуск. Мякиля е рожба на прочутата финландска диригентска школа, която владее музикалния свят не с едно и две имена, които тук няма да припомням. Той е изключително ясен в подхода към оркестъра, както и в прочита си. Така, както не търси някаква супер оригиналност в решенията си, музиката, която прави блести с логика и смисъл, но и в щастлива игра, в ясни щрихи, умерени динамични ходове, в органични преходи и много, много настроение, което той създава трайно не чрез ефектни подскоци на пулта и понякога неуместни жестикулации, а със силата на излъчването си. То се предава на оркестъра и съответно се отразява в естеството на звука му. Много силен диригент – от тези, които всичко знаят, но и които осъзнават, че служат на музиката. Прикова вниманието и в третата и четвъртата част – създаде от тях една приятна алюзия, която се простираше между виенското колело и келтския ландшафт. Мелодиите на Бизе се лееха в непрекъснато движение, Мякиля знае да го реализира и поддържа постоянно но също така и да го изпълни с логика, с впечатляващи активност и интензитет. Създаде истинска еуфория на Музикалното! И си спечели още един слушател в мое лице. Надявам се, че в близко бъдеше ще имам възможност отново да се срещна с интелигентната чувствителност на този талантлив и можещ диригент.